На 18 февруари 1965 година в Пазарджик е родена една от най-ярките звезди на българската художествена гимнастика – Диляна Георгиева, която днес навършва 61 години.
Пазарджик – град с богата спортна история и традиции – е дал на България не един, не два, а множество спортисти, които са ни карали да се гордеем. Но имаше едно „златно момиче“, което сякаш вече е останало извън погледа на пазарджишките медии.
Да, точно така – въпреки че Plovdiv24.bg честити рождения ден на Диляна и припомня нейните впечатляващи успехи като европейска и световна шампионка по художествена гимнастика през 80‑те години – със 9 златни и 3 бронзови медала – местните медийни среди в Пазарджик сякаш мълчат.
Колко често чуваме името ѝ в ефира на регионалните телевизии? Колко статии в пазарджишки сайтове или местни вестници обръщат внимание на този повод? След толкова години, след такава кариера, човек би очаквал родният му град да се преклони пред постиженията му поне веднъж годишно. Защото Диляна не е само легенда на художествената гимнастика – тя е част от нашата идентичност и история.
Нейният път започва в малкия спортен клуб Хебър в Пазарджик, където като талантливо дете прави първите си стъпки в гимнастиката. После, като част от националния ни отбор, тя ни представя на най‑големите сцени в Европа и света и ни носи титли, които и до днес звучат гордо – не просто като спортни успехи, а като символи на българската женска сила и грация.
След края на състезателната си кариера Диляна е продължила да предава своя опит и страст, ставайки треньор в Нова Зеландия за цели седем години – път, който показва, че спортът не е просто медали, а дълбоко преживяване и посвещение.
Но защо тогава в Пазарджик преобладава тишина?
Не е въпрос само на медийна видимост. Това е въпрос на признание, на памет и на уважение към тези, които носят името на града ни извън неговите граници и го вписват в световната спортна карта. Докато други медии – като тези в Пловдив – намират повод да почетат подобен юбилей, тук сякаш всички погледи са насочени в други посоки. Това не е случайно, а симптом на по‑широк проблем: склонността да забравяме героите си, когато те вече не са ежедневно пред очите ни, когато не присъстват в светски хроники и сензации.
Диляна Георгиева заслужава повече от едно кратко споменаване на рождения си ден от някой друг градски портал. Тя заслужава уважение и признателност от своите съграждани – не само заради медалите, но заради усилията, упоритостта и примерите, които оставя за поколенията.
Питам се дали ще дойде ден, когато във форуми и местни новини ще четем не само за това кой става на колко години, а за това какво представляват тези носители на международна слава за нашата жива памет и идентичност. Защото успехът не трябва да се забравя. И мястото на признанието не е в сенките, а в сърцата на хората, които го създават.