Тръмп направи Америка за смях

Разни новини

Иван Кръстев

Тръмп направи Америка за смях

Доналд Тръмп обеща да накара света да уважава и да се бои от Америка. Накрая той не постигна нито едно от двете. Той превърна Америка и демокрацията ѝ в посмешище. Никой не може да обвинява лидерите на Русия, Китай или Иран за огромната радост, с която гледаха на 6 януари как тълпа, подстрекавана от президента, плячкосва Капитолия.

Сцените напомняха на „цветните революции“ – уличните протести в Украйна и Грузия, които свалиха правителства и предизвикаха тръпки на страх по гърба на мнозина автократи – гневни граждани, мотивирани от социалните мрежи, протестират срещу избори, които смятат за фалшифицирани, и призовават за демокрация, загърнати в американското знаме. Единствената разлика е, че този път срещу „манипулираните избори“ протестираше не опозиционен кандидат, а действащ американски президент и щурмът се случи на територията на САЩ.

Вече има вълна от коментари за последиците от бунта на Тръмп за американската демокрация. Можем само да се надяваме, че атаката срещу Конгреса е последната битка на гражданската война, а не начало на нова.

Често твърдят, че германският канцлер от XIX век Ото фон Бисмарк бил казал, че „Господ има специален план за глупаците, пияниците и Съединените американски щати“. Ако е бил прав, то имаме основание да вярваме, че Америка ще преодолее сегашната криза. Но какво ще се случи междувременно?

Щурмуването на Капитолия и растящата вероятност за импийчмънт на Тръмп в последните часове, в които е на власт, демонстрират не само криза на американската демокрация, но и на властта в САЩ. До монументалния провал на Вашингтон в реагирането на пандемията се нареди необяснимият провал на органите на реда в столицата да попречат на протестиращите да превземат Капитолия. Това накара Америка да изглежда за враговете си дисфункционална и слаба, а за съюзниците си – страна, на която не може да се разчита. (И това се случи само седмици след унижението за американската киберзащита, пробита от руското хакване на поне 10 федерални агенции.)

Скоро Америка ще има нов президент, но няма да има нова страна. Четирите години на президента Тръмп ще продължат на отекват по света, независимо колко иска новоизбраният президент Джо Байдън да продължи напред. Със сигурност това ще засегне два основни приоритета във външната политика на новата администрация: надеждата ѝ да изгради ефективен алианс от демокрации в отбраната и либералния ред и опитите ѝ да сглоби общ американско-европейски отговор на възхода на Китай и авторитарните му съюзници. 

  • Казват, че Байдън планира да свика „среща на лидерите на демокрациите“ в началото на мандата си. Но може ли легитимността на новата администрация да върне ролята на Америка на лидер на свободния свят, когато собствената ѝ демократична система е толкова увредена? Трябва ли тръмпоподобни политически лидери като Реджеп Тайип Ердоган и Жаир Болсонаро да бъдат поканени на такава среща? Няма ли покана към тях да се възприеме като придаване на демократична легитимност на новите автократи? Но ако Вашингтон държи подобни правителства извън клуба на демокрациите, няма ли това да е подарък за Русия и Китай, опитващи се да създадат собствен клуб?

Джейк Съливан, когото Байдън планира да назначи за съветник по въпросите на националната сигурност, даде ясно да се разбере, че гледа на създаването на координирана трансатлантическа политика към Китай като на основен елемент във външната политика на новата администрация. Само преди седмица мнозина европейски лидери бяха склонни да се съгласят с него, че единствено като действат заедно, Европа и Америка могат да отговорят на възхода на Китай и авторитарните му съюзници. Но доколко е реалистично това днес?

Предполагам, че при сегашните обстоятелства може да се окаже по-проблематично, отколкото допускат мнозина добронамерени членове на външнополитическия екип на Байдън. Причината е не, че европейците са слепи за хегемонистичните амбиции на Китай или защото са очаровани от неговия big-data авторитаризъм. Не е защото германският бизнес вижда в китайския пазар възможности или понеже външната политика на Европейския съюз е да избягва рискове.

Причината е много по-проста – страх от слабостта на Америка. 

  • Социологическо проучване по поръчка на Европейския съвет за външна политика, проведено в седмиците след американските избори (то ще бъде публикувано в деня, когато Байдън встъпи в длъжност), показва, че повечето европейци са скептично настроени към твърдението, че новият президент ще възстанови ролята на Америка като глобален лидер. Мнозинството граждани във всяка анкетирана държава са убедени, че в следващите 10 години Китай ще изпревари САЩ като водеща глобална сила. Още по-тревожно е, че мнозинството германци вярват, че след като избраха Тръмп, на американците не може да се има повече доверие като на предвидим съюзник. Казано накратко, атакуването на Конгреса от симпатизанти на Тръмп беше последната, но и най-успешната атака на президента срещу съюзите на Америка.

Бил Клинтън декларира, че ключовата цел на Америка трябва да бъде „създаването на свят, в който бихме искали да живеем, когато вече не сме единствената световна суперсила“. Докато Байдън влиза в Белия дом, САЩ вече не са единствената суперсила. За съжаление светът, в който той ще управлява – белязан от авторитарни сили и разпространение на национализъм и неравенство – няма да е този, в който американците или европейците биха предпочели да живеят.

През последния половин век американската сила представляваше също и силата на демокрацията. В дните след щурмуването на Капитолия демократичните лидери в Европа не могат да приемат за даденост стабилността на американската демокрация, както и установената сила на американското глобално влияние.

Коментарът на Иван Кръстев е публикуван от „Ню Йорк таймс“, преводът е на „Дневник“.