Тесногръдието на “широката руска душа” и нейните български проекции

Разни новини

Не, няма да споря задочно с руския режисьор Никита Михалков само заради факта, че е прегърнал съвременната руска реакционност, чиито дълбоки корени пълзят надолу във времето в имперската история на неговата държава и се е превърнал в рупор на путинизма.

Това би било равносилно да отрека огромното значение на Солженицин и “Арихпелаг ГУЛАГ” заради завоя му към същата тази руска реакционност и откровения антисемитизъм в края на живота му. images

Едно съждение на Михалков, обаче, направeно в рамките на негово интервю в руски видеоблог, ме провокира да засегна темата за продължаващото и в наши дни фундаментално неразбиране на разликата между руския и европейския манталитет – дори от страна на гражданин на света, като Михалков.

Според него британската комедия “Смъртта на Сталин” била говно и поради това той лично е подкрепил забраната на филма в Русия.

Обаче на никое руско филмово говно не би било забранено да цопне във Великобритания. Само това обстоятелство щеше да е достатъчно, за да кажа, че Михалков нещо се е объркал с обобщенията. Прави ги в следващото изречение, в които се обосновава с твърдението, че нито една голяма държава в света (ГОЛЯМА ДЪРЖАВА, забележете, типично по руски Михалков дели държавите според тяхната “големина”) не можела да съществува, ако в нея няма нещо, с което никой не може да издевателства.

Михалков избира да даде пример с Франция. Там никой не можел да си позволи да издевателства над Френската революция.

Нека познавачите на френското изкуство се изкажат доколко конкретно във Франция надсмиването над въпросната революция е табу. На мен ми стига простият пример от – смея да твърдя – много по-болезнено естество за противопоставените по време на Втората световна война европейци, какъвто е добре познатият на българската публика телевизионен сериал “Ало, ало”. 

В него на подбив наравно са французи, германци, британци, италианци в смесица от комични, бутафорно представени ситуации, в които и гестаповецът, и британецът, и френските герои от съпротива са обект на обилна сатира. 

Ето този здравословен елемент от възприетата в демократичния свят философия на скепсиса чрез надсмиването над себе си убягва на тясно скроените руски души, които незнайно защо претендират за широта. Цялата западна цивилизация се крепи на принципа, формулиран от философа Декарт, който издига в култ правото на човека да се съмнява. Във всичко. Но за руския мужик, дори и да е обиколил половината свят, тази забележителна западна тънкост остава незабележима или незначителна. Дай му да се кланя на величието – мнимо или не – на държавата си. 

Някой може ли да си представи руско осмиване на съветски партизани заедно с надсмиването над германските врагове в процеса на тяхното противопоставяне, представено по еднакъв за двете страни смешен начин? Да, това, както и много други “неща” от подобно естество, е забранено в онази “голяма страна”, оглавявана от (с извинение за пряката аналогия по физиологически признак) от дребосъците Николай II, Ленин, Сталин и Путин. 

Ако сериалът “Ало, ало”, над който се кикотим обилно (защото не засяга пряко нацоналните ни комплекси) не е достатъчна илюстрация на моята теза, препоръчвам безкрайните исторически документални сериали на историческа тема в специализираните телевизионни канали, до които има достъп всеки български зрител, абониран за кабелна телевизия. 

В тези филми можете да видите представители на академичните върхове в историческата наука или просто телевизионни водещи да говорят с открита насмешка за слабостите на исторически величия от собствената им история. Смея да твърдя, че смятаните за надменни англичани водят в това негласно състезание пред колегите си от други западни страни, представяйки английската история като кървав водевил, като документален филм на ужасите със съответните зрелищни възстановки.

За съжаление не само в Русия, но и в наподобяващата я в това отношение наша България, нищо подобно не е възможно. Тук на власт в изкуството по този признак е същият примитивизъм, както и в политиката – пълно е с табута. И без да сме “голяма държава”, държим да сме “голяма работа” или поне да сме били нещо такава. 

В руския случай става дума за мания за величие, а в българския – за избиване на комплекси за малоценност, за които бившата ни колониална владетелка определено има своя принос, налагайки със сърп и чук отпечатъка си върху нашето съвремие, белязано от отчаян опит да се видам в огледалото на истороията само в положителна светлина, за да компенсираме в днешно време образа си на “братушки”, депресирани от десетилетното обезличаване и насилствено съветизиране. 

Апропо, утилитарното руско-българско залитане по православието, което наистина има историческа заслуга за оцеляването ни като българи през средновековието, също контрастира с отлива от религиозността в развитите западни общества в Европа. Да кажеш у нас критична дума за православието или религията изобщо, е равносилно да се изложиш на масово заклеймяване и обвинения в “национално предателство”.

В Западна Европа, католическа в една Франция и части от Германия, или протестантска на север, оттеглянето на хората от влиянието на църквата е придобило вече мащаби, които свеждат това влияние до неговия конституционно предвиден праг на равнопоставеност. Там е легитимно да си вярващ точно толкова, колкото се възприема за нормално и да не вярваш изобщо в бог, без това да те прави “асоциален атеист”, “комунист” или отстъпник от вековните традиции лош гражданин. 

Авторът на тези редове си дава сметка как може да бъде извъртяна от фундаменталистите у нас идеята на този текст. Вече се е случвало скромните ми съждения за необходимост от реформиране на религиозната ни ортодоксалност да бъдат раздувани от фриволни интерпретатори, които ми вменяват “заклеймяване” на православието и възхвала на западните деноминации – чак до степен да ми се приписва пледиране за замяна на кирилицата с латиница. Но който се бои от (руска) мечка, да не ходи в гората (по която ходи хорската глупост).

Advertisements