Що за народ сме ние българите?

Разни новини

Що за народ сме ние българите? Правим Априлско въстание, за да привлечем вниманието на Европата и тя да ни освободи. Сега правим Велико народно въстание и чакаме ЕК и ЕП да катурнат управляващите, пише Веселин Стойнев.

Bulgarien Sofia Proteste gegen Regierung (DW/A. Detev)

Прагматичният българин дотолкова е предан на прагматизма си, че като всеки заклет прагматик не иска никаква промяна, ако не е сигурен в нея. Обаче за всеки случай залага и на нея – току виж пък излязло нещо по-добро.

Подкрепа за протеста. Но от дивана.

Но да си заплюеш бъдещето, закотвен в настоящето, не те прави прогресивен и въобще никакъв – просто си плюеш от дивана. 66% от българите, според последното проучване на „Алфа рисърч“, подкрепяли протестите срещу Борисов и Гешев. В същото време обаче само 44% са за предсрочни избори, каквито иска протестът. Ясно е като бял ден: налице е протестна подкрепа от дивана.

На философски език на това му се казва перформативно противоречие – това, което твърдиш, се задрасква от условията, при които го изговаряш. Като да кажеш „полагам асфалт“, докато обаче лежиш върху 25-сантиметровия си матрак в спалнята (без значение има ли пачки в нощното шкафче). Или „подкрепям протестите“, докато си кръстосал крака на дивана. Така човек би могъл да подкрепя и галактическия мир.

Все пак трябва да си малко проактивен (с извинение за неприятния новоговор), за да претендираш, че подкрепяш нещо, което включва действие.

Даже е приятно да ходиш на протест

Дейната подкрепа, разбира се, не е като изнурителното асфалтиране. Не се иска всеки ден да ходиш на протест и да се отчиташ колко време си стоял там и колко пъти си викал „оставка“. Мнозина са участвали в протестите  веднъж-дваж, а малцина са там всеки ден. А и засега не е голяма саможертва да излезеш на протест в България – на фона на протестите в Беларус или Русия, например, където винаги сериозно рискуваш арест, глоба и побой. У нас в повечето случаи е дори приятно – да се поразходиш, докато е още топло, да се почувстваш част от общност, пък после да отидеш да пиеш бира с приятели, с които тъкмо сте се събрали на площада. 

Никакво въстание не е. Страшно няма. Стига да не мяташ бомбички и бутилки с минерална вода и сам да си по-далече от такива проактивности. Виж, в провинцията, особено където почти няма поминък и ГЕРБ буквално назначава и уволнява, хич не е лесно. Там най-много да си диванен протестър, и то при запазена анонимност, осигурена от социолозите, допитали се до мнението ти. Затова са тези грамадни 66%. А иначе дори само в София да излезе ¼ от населението, ще изпълни целия широк център и ще затапи всякакви препирни „малко сте – много сме“.

Причината да няма количество, което да направи качествена разлика, не е, че ГЕРБ е толкова страшна или пък толкова желана. А че прагматичният българин (не българинът изобщо) разполага с множество спирачки срещу гражданско действие.

Първо, прагматичният българин на онтологично ниво е пълен индивидуалист. При тази житейска установка всеки друг извън неговия семейно-приятелски кръг е ако не потенциален враг, то поне съмнителен човек. А щом по презумпция е съмнителен, този човек бързо се разлага на безспорно съмнителен на всички нива – когнитивно, етическо, естетическо, политическо: онзи, дето говори от микрофона, е прост; организаторите на протеста преследват користни цели; може да има млади и красиви, но има и откровени мутри; бъка от комунистическа сган на площада.

Разбира се, има убедителни примери за всяко ниво. Хаджигенов от Отровното трио го кръстиха Пъчко. Самото трио от граждански организатор на протеста вече клони към партия (партия=корист). Разни хора от „Боец“ и футболни агитки отвращават мнозина. Също мнозина обръщат глава, като се разминават с Лупи (поне по-старите, дето знаят кой е Александър Томов). А поп Дионисий (пардон – архимандрит), високия, с нездравия поглед, който преди 4 години направи за Великден заря на „Ал. Невски“, всеки път държи християнско-политически речи (пак онова перформативно противоречие).

Всичко това е потвърждение на изначалните съмнения на заклетия прагматик, което е равно на генерализация. Която всъщност е вярна по друг начин. Защото това е единственият досега наистина всенароден протест, бидейки извадка, независимо доколко представителна, на целия народ – на умни и прости, красиви и грозни, почтени и покварени, десни и леви. А останалият народ, който подкрепя протеста от дивана, е все същият – умен и прост, красив и грозен, почтен и покварен, десен и ляв.

Българинът не вярва на „чиста и свята република“

Просто народ прагматик, който за век и половина почти не еволюира. Излиза на Априлско въстание, ама се връща, ако много се отдалечи от къщи. Сега пък гледа Велико народно въстание по телевизията.

Прави Априлско въстание не с идеята сам да се освободи, а да привлече вниманието на Европата и тя да го освободи. Сега пък прави Велико народно въстание и чака Еврокомисията и Европарламентът да катурнат управляващите. И тогава, и сега не вярва на „чиста и свята република“, защото нали е здраво стъпил на земята, а тези републики не падат от небето. Но е готов веднага да повярва на цар с програма за 800 дни, на бодигарда на същия и на комунистическия цар по-рано, а вероятно и на следващ изкусител спасител.

За него въпросът за това кой ще дойде на власт после, ако съборим сега правителството, е зареден с повече енергийно напрежение от благото му бездейно съгласие, че Бойко трябва да си ходи час по-скоро. Етика на отговорността, при която в политиката трябва да държим сметка за последиците? Не, етика на съзерцанието, която е перформативно противоречие в света на общностите, на гражданите, на политиката.

Българският проклет, с извинение, прагматик всъщност не е и никакъв прагматик, защото прагматикът има цел, в преследването на която преглъща несъгласията си и я постига с малки стъпки напред. Българският проклет прагматик е просто тулуп, без извинение, по думите на своята еманация, срещу когото недиванно протестират непрагматиците.