Щастието на маймуните

Разни новини
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Една злина отминава и ето – друга се задава! Под тоя ритъм подскача общественият живот. Изпроводихме по живо, по здраво римския папа. Циркът с изборите за Европарламента също уж отмина, а ни карат да го преживяваме отново с обвиненията за измами и конфузните откази от получения мандат. Не можем да забравим и мастите субекти, които се звереха пред публиката и рецитираха виждания за неясното бъдеще. Как да не ти стане мило от тия пресни спомени – колко умни, разсъдливи, решителни и честни мъже и жени имаме! Чет нямат – кохорта, не – цяло стадо! Някои със загладен косъм, другите – по-непознатите, са плахички, ала вече пробват да гледат на чомпи, вземат се насериозно. Призовани от градове и паланки, от видни партийни и бандитски родове, те подскачат по клоните на властта. За тях държавната хранилка е вече малка, затуй бленуват за нови мащаби, вряскат и търчат към предела на некадърността си. Вярно, накрая става като в приказката за маймуната: колкото по-нависоко се катери тя, толкова повече се откриват оголените части под опашката ѝ. Но придирчивата публика се впечатлява трудно – твърде много задници са ѝ въртели номера през изминалите окаяни години. Нова система, магистрали, ценности, брюкселски реформи и справедливост, дрън – дрън… Думи като остен, погнал ни към изборните урни, думи като безсолна манджа… А на народа му трябва единствено да го оставят на мира.

За да задържат вниманието на зрителите, представят отминалия вот като съдбоносен. Той наистина бе от голямо значение – най-вече за седемнайсетте персони, които се присъединиха към брюкселското чиновничество, подвластно на глобалисти и банкери. С гласа си ние дарихме на тези хора лично щастие.

Правосъдието, богатството и силата на държавата не могат да бъдат подаяние – да се молиш за тях и да чакаш да ти паднат отнякъде наготово. Поне така ни ги представят тия неща. Всъщност за постигането им са нужни само национално обединение, ясни цели и упорит труд. В България има много за вършене. Тъй че, ако гореспоменатите индивиди бяха свестни, нямаше да заработват с езиците си в далечни земи, а щяха добросъвестно да се трудят тук, да споделят мъка и радости с ближния, да поемат отговорност и да отглеждат много деца. Родният хляб може да не е направен от пшеница, ала все пак е по-сладък от чужбинския. Или не е така?

Безспорно ние не заслужаваме да сме членове на ЕС. Кой знае защо са ни приели? Дали западняците в онези години са били наивни? Или са пресметнали, че е по-удобно да имат на разположение васална територия на границата си? Или фаталното решение е било взето под влияние на Щатите, набутали ни в ролята на послушни троянски пуделчета? Най-вероятно за чужденците сме нещо като

менажерия – поучителен пример за това как със собствените си ръце може да съсипеш отечеството.

ЕС в този си вид не е нужен и на обикновените хора в монополизирания континент – с щурите приумици на управляващите го политици, еколози и други диванета – безродници, до един алчни и избиващи комплекси. Той смила държави и нации и не създава добро. Заслужава ли си заради пълния с ерзац продукти хладилник да се отказваме от нашата независимост, вяра, история и култура? Вероятно щеше да е най-добре, ако Съюзът си беше останал само

икономически – свободен пазар на стоки на суверенни участници.

Но животът е това, което се случва. Платихме висока цена, за да станем просяците в ЕС, но затова пък редовно ни канят на лотарията, на която се определят имената на печелившите щастливци… Те обещават да си мислят много за нас от далечните брюкселски кабинети. Не че на някого му пука. Пределно ясно е: циркът приключи, поредната злина отминава, а значи следващата се задава.

Автор: инж. Николай Николов

България