Себеотстояване

Разни новини

Димитър Бочев, Култура

Току-що недоумяващ дочух по телевизията отношението на наш мастит парламентарист към войната: „Трябва да се солидаризираме с Украйна, но да си останем неутрални”. Как така и двете едновременно, акълът ми не стига.

С абсурдността си тази формулировка ми напомни отговора, който един наш мургав съгражданин даде преди някоя и друга година на журналистическия въпрос защо не е гласувал на последните парламентарни избори: „Много исках да гласувам, но нямах желание”. Гласуването на родна земя не е задължително, но е национален, граждански и, доколкото избираме про- или антиевропейски формации, интернационален дълг на всеки от нас.

Така че препоръчително е човек да гласува – непрепоръчително е да не го прави. Но хем да иска да гласува, хем да няма желание да го стори, е вече психотично. Както е психотична, немислима, абсурдна една неутрална подкрепа на Украйна, пък и на когото и да било. Нещата не се връзват дори формалнологически – подкрепа значи намеса, а неутралитет значи ненамеса.

Да се солидаризираш с един чужд народ, значи да се вживееш в най-наболелите му вълнения. Така този народ ти става по-малко чужд – сънародник ти става. През последните няколко месеца за украинците тези вълнения са белязани от разруха, насилие и смърт.

Да бъде спряна агресията на Кремъл е за украинците въпрос не само на национално, на културно, на икономическо и политическо, а и на физическо оцеляване. А доколкото кремълската агресия е въоръжена до зъби, тя може да бъде спряна само с оръжие – не и с дипломатически ноти, с миролюбиви форуми и декларации, с морални присъди.

Неутралитетът в случая не е миротворен – смъртоносен е. Неутралитетът обслужва не жертвата, а палача. Най-отявлените агресори и деспоти на планетата – от Сталин до Хитлер и от Мао до Пол Пот и Саддам Хюсеин – мечтаеха за неутралитет, за ненамеса във вътрешните работи, за безучастие на международната общност – безучастие, което да им позволи да реализират пъклените си завоевателни планове, да доведат грабителството си докрай.

Такива са и днес мечтите на Путин. А всеки, който чрез ненамесата си съдейства за реализирането на тези мечти, е, съзнавайки го или не, съучастник в кремълското мракобесие. Така неутралитетът, чиято субективна цел често е да ни разграничи от злото, неусетно се превръща във фактор, обслужващ злото.

Ако апологетите на неутралитета не повярват на мен, надявам се да повярват на любимия ми Стайнбек – и чрез творческото си наследство, и чрез неравния си граждански път той е доказал, че заслужава всеобщото ни морално доверие. И така, в издадената още в дебрите на комунистическото мракобесие повест „За мишките и хората” невероятният писател разказва една много поучителна и много съотносима към актуалната родна и международна политическа ситуация притча.

Тъй като съм я чел още като юноша бледен, ще я цитирам така, както старата ми памет я е съхранила:

За да се отърве от мишката, фермерът, в чиято ферма въпросната мишка живеела, поставил в мазето капан за мишки. Мишката го зърнала, уплашила се и споделила безпокойството си с най-добрите си приятели: кокошката, овцата и кравата.

Всички те обаче ѝ отвърнали в един глас, че капанът за мишки тях не ги засяга, че след като е капан за мишки, той е не техен проблем, а проблем на мишката – миша работа. Изоставена да се справя сама, мишката съвсем се обезсърчила, но на другия ден в капана се хванала змия.

Жената на фермера отишла да види какво става, но змията я клъвнала. Стопанката легнала на легло, а загриженият ѝ съпруг хукнал да търси лекар. Фермата обаче била отдалечена от града и докато лекарят дойде, минали дни. През това време фермерът заклал кокошката и сварил на болната супа. Инцидентът се разчул околовръст и разтревожените съседи напридошли да видят пострадалата.

Трогнат от вниманието им, за да ги нагости подобаващо, гостоприемният фермер заклал овцата. Но само след седмица жената починала. Съпругът ѝ организирал пищно погребение и за траурната трапеза заклал и кравата. През цялото време, скрита в дупката си, мишката наблюдавала тези вълнуващи събития и си мислела колко лесно нещата, които не са твой проблем, могат да станат такъв и да ти отнемат живота.

Доколкото нашият разказ е не американски, а български (или по-точно българо-украински), кокошката, овцата и кравата в него са всички онези родни държавници, парламентаристи и техни избиратели, които наивно вярват, че вземането на страна в бушуващия военен конфликт ще нагнети, разшири, продължи във времето и ожесточи войната, а съблюдаването на неутралитет ще я ограничи и прекрати.

Позицията на нашите псевдомиролюбци звучи убедително само на пръв поглед: Не бива да даваме оръжие на Украйна, защото ние сме за мир, а въоръжен мир няма – онзи, който въоръжава едната от двете страни, обслужва войната и погубва мира. А според тях и най-лошият мир е за предпочитане и пред най-добрата война.

Аз обаче се съмнявам в подобно предпочитание. Мирът, въдворяван от деспоти и крепен от тяхното насилие, мирът на Дахау и Колима, на Белене и Голи оток не е, съвсем не е за предпочитане пред една освободителна война. В моите очи висше благо е не мирът, а свободата, и когато тази свобода е похитена и узурпирана, войната, водена за нейното възстановяване, се превръща в справедлива, необходима и дори свещена война.

Това е войната, която днес украинците водят срещу нахлулите на родната им земя руски пълчища. Казано най-общо, войната, която обезправява и заробва, е престъпна война, докато войната, която освобождава, е морална, справедлива и възраждаща война. И тази война трябва да бъде не само подкрепяна, а и водена от всички ни – управляващи и управлявани.

Подкрепяна и водена не като подаяние към Украйна – подкрепяна и водена като наша собствена кауза. Защото това е война и за нашето себеотстояване. И като хомоси, разбира се. Но преди всичко като сапиенси…