(С)помен за Лукановата зима

Разни новини

Unknown-1

На днешния 29 ноември през 1990 г. премиерът Андрей Луканов подаде оставка и стана първият в най-новата ни история върховен държател на властта, принуден да направи това под натиска на т.н. улица.

За разлика от случая с дворцовия преврат срещу бившия му вожд Живков, в който самият Луканов изигра ключова роля по съветска заръка, този път главното действащо лице бяха гневните хора в България. 

За изминалите от тогава години израстна ново поколение българи, които вече отглеждат своите наследници. Те не са свидетели на онези събития. Не е грях свидетелите да споделят спомените си дори и с риск да се повторят. Личния разказ може да не е представителен за цялата картина, но е късче от историята ни, която не бива да се забравя. 

Сигурно никога няма да разберем кой поръча убийството на Луканов 6 години по-късно. Но как той се опитваше да убие устрема на недоволните от агонизиращото му управление  е нещо, за което мога да свидетелствам отново.

По стечение на обстоятелствата и поради някои особености на характера си, се оказах част от съпротивата срещу този опит за убийство на гражданската енергия. Близо година “висях” в безтегловното положение на управляващ Българската телеграфна агенция по волята на общо събрание на работещите в нея.

Те бяха събрали подписка с искане да бъде назначен като титуляр, но премиерът, от когото зависеше да направи предложение на президента (Желев), се беше заинатил. Нито искаше да ставам директор, нито имаше под ръка алтернатива, каквато по-късно беше създадена, за да бъда отстранен и на мястото ми (без подобни “глезотии” като съобразяване с мнението на бетеанците) беше поставена кукла на конци от мулташкото управление по време на на Беров.

Луканов явно нямаше намерение да си ходи от върха на държавата. Греши онзи, който вярва, че е изпитвал колебания. Разбрах го от агресивния му ход, чрез който се опита да ме превърне в своя пешка. Обади ми се по телефона в съботната вечер на 27 ноември 1990 г. и с фамилиарен, но императивен тон, ми нареди да разпространя чрез БТА съобщение до медиите, че всеки журналист, който пише за обявената за понеделник обща стачка срещу неговото правителство, “ще си има работа с прокуратурата”. 

Възразих му по “технически причини”, че емисията на редакция Вътрешна информация на БТА вече е закрита по това време на денонощието, но той настоя тогава неговата заплаха да бъде предадена ( до редакциите, които в онези години вкупом бяха абонирани за БТА) чрез международната емисия на агенцията. 

Речено, сторено. Качих се на ладата (моята “голяма печалба” от кореспондентстването за 4 години под бомбите в Бейрут) и отидох …не, не само в БТА, а в телевизията. Заварих барутна атмосфера. Клечка да драснеш, ще избухне. Реших да използвам по силите си наличния кибрит.

В гримьорната седяха като препарирани лидерите на двете синдикални централи КТ “Подкрепа” и КНСБ Константин Тренчев и Кръстьо Петков. Бледи като платно. Въпреки грима. Екранът, вместо да излъчва предаването “Панорама”, синееше безмълвно. Дълго и без никакви обяснения за “драгия зрител”.

Луканов беше звънял и на водещия Гарелов със същия ултиматум, което беше причина за посиняването – не само на екрана. Двамата синдикалисти  явно се чудеха какво правя в този час на това място. Приличаха повече на арестанти, които не знаят какво да правят, отколкото на лидери на всенародния бунт. 

Насочих се към новинарското студио. Постовият милиционер само ме изгледа и не посмя да ме спре. С мен дойде и синдикален деец, който запуши с ватерполисткия си гръб вратата откъм вътрешната страна. Взех стол и седнах до водещата Бетина Чампоева, която четеше новини на живо и също само ме изгледа с изумление.

Изчаках я да приключи и взех думата, за да кажа, че премиерът Луканов се опитва да сплаши стачниците и журналистите със закана, че с непокорните ще се разправя прокуратурата. Казах още, че не бива да се поддаваме на този шантаж, който би върнал страната във времето, когато за важните събития в България научавахме от чуждите станции. 

Unknown4От щаба на стачния комитет са схванали акцията ми като сигнал, че трябва да продължат с подготовката на стачката въпреки сведенията, че правителството мобилизира армията и заплашва военни да заменят шофьорите от градския транспорт в случай, че стачкуват. 

После…После, въпреки опитите за сплашване, столицата и други големи градове осъмнаха в понеделник в ситуация на обща стачка. Часове по-късно Луканов, който се заканваше наред и обещаваше, че няма да се поддаде на уличен натиск, беше принуден да подаде оставка.

Колкото до моя милост, в рамките на седмици новият премиер Димитър Попов придвижи подписката на колегите ми с искане да стана директор на БТА и президентът Желев я подписа в навечерието на новата 1990-та година. Но се превърнах в “смъртен враг” за лукановистите (и всякакви техни производни ), които още дълги години превъзнасяха своя кумир, жалейки, че е бил отстранен от властта. 

Ако някому се струва, че подбудите ми са били кариеристични, мога само да го посъветвам да опита да направи кариера по подобен начин. Лесно е. Нужен е само един телефон, една лада, един приятел в телевизията с широк гръб, една “революционна ситуация” и малко поемане на риск в името на неизвестна по своя развой перспектива.  

Само че днес широкият гръб е запушил вратата към “революционната ситуация” и управлява всеки риск от открехването на тази врата чрез укротените медии и раздаване на пари от бюджета. Телефонът все още е важен. Широкият гръб се опита, подобно на Луканов, да го употреби за моето впримчване в неговите планове. Ладите са избледняващ спомен или атрибут на доизживяване в българските села и малките градчета.

Само перспективата е все така неизвестна, но нека признаем: далеч е от онова посткомунистическо униние, което прогони в чужбина близо два милиона българи в търсене на по-добър живот. С което искам да кажа на споменатото по-горе поколение, че имаме честта да сме свършили черната работа, за да има и бели дни. 

Чета статистика, според която около 50 на сто от българите в чужбина биха се завърнали днес в България. Макар и да звучи като 50 на сто успех, това никак не е малко. Дори е невероятен обрат след онази Луканова зима, която изглеждаше като продължение на констатациите от доклада на др. Младенов за апокалиптичното наследство на социализЪма.