Пътуване – от нормалността към себе си

Брътвежи

„След като смъртта прави всички равни,

равенството смърт ли е?“

На всички нас, oще от много малки, са ни казвали, че за да живеем добре, да имаме много приятели и да бъдем щастливи, трябва да сме „като нормалните хора“. Трябва да правим неща „като хората“, да говорим „като нормален човек“ и общо взето – да си бъдем нормални. Ако не сме такива, ако имаме начин на говорене или външен вид, различни от общоприетото, няма да бъдем приети от обществото, а това е нещото, към което всяка личност се стреми. Гледната точка за нормалността и това какви да бъдем, за да се харесаме, е дълбоко вкоренена в нас до мозъка на костите ни още от много ранна възраст и вече се е превърнало  в част от нас да търсим нормалното, да правим нормалното и да се възмущаваме, ако насреща видим различно от онова, с което сме свикнали.

А всъщност какво представлява нормалното и кой налага значението на думата, че всички единодушно да се съгласят в техните глави нормалността да изглежда така, както в главите на всички останали? Явно това е просто нормален поглед над нормалното, което ненормалното не може да види. Налагането на общ варинат, на който всички трябва да се подчиняват, е не само начин за уеднаквяване на хората, но и непоколебимо съгласие от страна на хората да бъдат също толкова еднакви с останалите. Като че ли всички сами си налагаме, когато нещо в живота ни не върви както сме искали, когато сме разочаровани от начина си на живот, понякога си казваме „искам просто нормален живот, нормални взаимоотношения с хората, нормално семейство и т.н.“ А може би, ако имахме толкова нормални неща, щяхме да искаме едни по-различни и по-ненормални, които ще ни бъдат по-интересни?

Проблемът не е в това, че някой ни е диктувал как да живеем, а че много малко от нас някога са се замисляли дали не биха искали те самите да диктуват на себе си как да живеят, какво да мислят и какво да смятат за нормално и какво – не. Толкова дълбоко е залегнало в представите ни, че трудно си помисляме нещо различно, а дори и да си помислим, рамките, които сме си поставили, веднага го отричат и всяка капка желание да бъдем странни и особени, защото просто ни е писнало да сме част от тълпата, умира. Къде е проблемът, какво ни липсва, за да стигнем до истинската си същност, а не просто да водим живот, равен, еднакъв на живота на всички останали? Липсва ни смелост? Самосъзнание? Може би това, от което истински се нуждаем, е някаква минимална подкрепа. Имаме нужда хората да погледнат от другата страна на нещата – от ненормалната, за да разберат, че не всичко, което „всички останали правят“, което е „като хората“, е добро за нас и е способно да ни направи щастливи. Животът не е просто една течаща вода, която те понася и хората не са нейните пориви, които непременно трябва да следваш. Ние, хората, сме лодкари, които сами избират посоката, в която да се движат. Ние управляваме нашата не просто течаща, еднообразна вода, а своя бурен океан от приключения, наречен живот.

Моят личен бунт не е срещу човешката природа, която така или иначе, от време на време, си иска своето „нормално съществуване“, защото сме устроени по този начин, защото сме част от дадено общество, защото живеем сред цивилизовани хора и някак възпитанието не ни позволява ненормалното до такава степен. Моят личен бунт е срещу онези, чието вътрешно възприемане и мироглед не се простират до там, че да видят красотата и чистотата на това да бъдеш различен, като намериш себе си в ненормалното. Срещу онези, които не само че не притежават смелостта да бъдат нещо по-различно, но и никога не са си го помисляли, защото са затворени от решетките в затвора на собственото си мислене. И нещо повече – не само че съзнанието им спира само до нормалното, но абсолютно откровено и грубо осъждат всичко, което е различно от тях, като го смачкват с обикновените си представи за живот и не му позволяват да разпери криле, за да стигне до истинското си Аз.

„Със вас светът е пълен –

О, безумен страх!

Животът ви – оскъден,

без нито един грях.“

А онези, които притежават крилете да мечтаят, да погледнат отвъд привидното, отвъд реалното, които имат смелостта да покажат това, което са, пожелавам нови сили, за да се справят със света, който ще иска да ги смачка с желанието си да ги промени, за да се справят с пътя, осеян с трудности, но определено заслужаващ си. Вие сте ненормални и тъкмо в това е вашата красива истинност.