Oткъс от романа „Червеното пиано“ на Джош Малерман

Разни новини

Пациентът е буден. Песента, която пише, заглъхва… сякаш, докато е спал, тя е звучала непрекъснато, повтаряла се е отново и отново… саундтракът на неговия невероятно дълъг, немислим покой.

Той помни всяка подробност от пустинята.

Първото нещо, което вижда, е човек. Този човек е лекарят.

Каки панталоните и хавайската риза не са типичното облекло за лекар, но сияещото познание в очите му го издава.

– Ранен си много лошо.

Гласът му е увереност. Гласът му е контрол.

– Нараняването ти е без аналог, редник Тонка. Преживял си нещо толкова… – вдига свитите си в юмруци ръце високо до гърдите си, сякаш се опитва да хване губещата му се дума, – нередно.

Филип открива в мъжа, стоящ на крачка от края на леглото му, повече от медицина. Силна, стройна физика. Неестествено съвършена коса, кожа, лишена от бръчки, като пустинна дюна.

Този лекар е военен.

– Сега – продължи той, – нека ти обясня защо е толкова невероятно трудно да стане това.

Филип не може да огледа добре стаята, в която се намира. Границите на зрението му са замъглени. От колко време е тук? Къде е това тук?

Но лекарят не отговаря на незададени въпроси като тези.

– Ако бе счупил само китките и лактите си, може би щяхме да предположим, че си паднал, че си се ударил в земята по някакъв начин. Но ти си си счупил раменната кост, лъчевата кост, както и лакътнат…