Още веднъж за “соца”, дефицитния морков и голямата съветска тояга

Разни новини

Постоянното газиране на спомените и интерпретациите за “доброто старо време” изисква от време-навреме някои мерки за изтрезняване на паметта. Предлагам ги не за първи път, но пък и махмурлукът е много упорит. Налага се да бъде лекуван чрез някои повторения за истината без червило и грим.  

Година преди края на “развития социализъм”, т.е. трябва да е било 1988-ма, за Коледа и Нова година хората си подаряваха картофи. Караха ги от Полша, за която иначе знаехме, че е много зле с продоволствието след бунта на Солидарност от началото на десетилетието. Порция пържени картофи беше станала “гурме”, както е модно да се казва днес за специалитетите на трапезата. 

Моя милост донесе от ГДР няколко глави чесън. Бях ги натикал за пълнеж в търбуха на някакъв домакински електроуред, каквито обикновено българите купуваха от Източна Германия поради липсата им в НРБ. Чесънът също беше изчезнал от българския пазар, макар същият да е изобразен на известния стенопис в Боянската църква с Константин и Елена, от което е видно, че е бил част от българското меню преди повече от 1000 години. 

За хроничната липса на вносни плодове от юг, като бананите и портокалите, да не говорим. Споменаването на липсата на банани в нашата съветска “бананова” колония е банално. Но няма да спра да припомням за новината по радиото: “Корабът с бананите приближава пристанището в Бургас”. Не беше шега, а наистина си беше новина.

Майка ми правеше какаово руло от запечено тесто, в което завиваше цял безценен банан, но така едно паче от плода се разпределяше на много порции. Режеше рулото на филийки. Беше “връх на сладоледа”. Хапка банан в (иначе стандартно) парче кекс, разточен като голяма палачинка, беше истински деликатес.

В детството ми се редяхме на опашки с купони, раздавани по линия на ОФ в квартала, за лук и червен пипер. Което обясняваше защо дълго след това имаше лаф “къде изчезна като червения пипер, бе”.

Тримата братя в къщи се редяхме в аптеката отделно, за да вземе всеки по един пакет лигнин, когато са докарали докарат (имахме привилегията да научим веднага по виещата се опашка на улицата, на която живеехме). Защото дамските превръзки бяха непознати. И това беше в центъра на София…

“Любимият ми спомен” е гледката на униформени военни, препускащи през София с вързани на канап и препасани през рамо ролки тоалетна хартия. Правеха като всички останали. Пуснали са някъде рядката стока и грижовните съпрузи са купили възможния максимум на път за вкъщи. Защото друг път може нямат такъв късмет. Униформените бяха жалко подобие на опълченци от 19 век, познати от от картините на Верешчагин, препасани със сгънати одеала. 

Споменавал ли съм, че тоалетната хартия се крадеше масово отвсякъде, където някой неблагоразумно я поставяше за ползване в тоалетните? Крадеше се най-вече от хотелите при командировка в чужбина. В БТА си носехме от вкъщи за лично ползване или ни слагаха…употребявани листа от тънка хартия (на която ни караха да пишем от двете страни, за да се пести материала). 

Крадяха се всякакви консумативи, доколкото ги имаше на обществени места. Например стъклените чаши от автоматите за газирана вода и лимонада, които за кратко се бяха появили в София. Истински “спорт” се вихреше в отмъкването на какво ли не от ресторантите. Резултатът от това беше, че приборите, предлагани на крадливата публика, бяха от най-примитивна ламарина. За по евтино. 

Не се задържаха за дълго и телефонните указатели от будките. Малко отклонение: при първото ми излизане на Запад след 1990 г. с изумление видях невредими телефонни указатели да обслужват гражданите в прословутите лондонски телефонни кабини. Шофьорът на таксито просто слезе до една кабинка, намери адреса на съпругата на покойния Георги Марков и след кратък разговор с нея ни закара (с още един колега) на адреса – обидената от отношението в България към покойния й съпруг Анабел каза, че това е последната й среща с български журналисти. 

Огромна лъжа е, че поне качеството на храните било истинско при “соца”, както нежно вече се нарича тоталитаризма. От купешката кайма, опакована в хартия под формата на малки паралелопипедчета, при термична обработка се стичаха лилави на цвят гадости. За жилите в каймата, да не споменавам.

Не е случайно, че обикновените хора бяха гневни по битови причини на велможите, за които имаше всичко чрез специално снабдяване за тях. Дори и в “обикновените”, но комунистически семейства, недоволството варираше в диапазона от мърморенето до гнева. Беше стандартно явление.

За стотен път ще кажа: корупцията се наричаше “връзки”. А те бяха задължителни като казармата: от уреждането на войник да служи по-близо до дома, през уреждането на работа (особено в чужбина), до почистването край леглото на болния, платено на ръка на санитарката и до доставката “под тезгяха” на месо, което да става за ядене. 

Всичко това няма да го видите в прехвалените филми от “златния период” на българското кино. 

Заради тази моя критична позиция относно стерилното отразяване на действителността от онези времена, която изразих публично срещу политиката на БНТ да поддържа носталгията по миналото чрез скопените филми от “соца”, си влоших допълнително позициите в държавната телевизия в днешно време. Но не съжалявам. Знам, че това е истината.

БНТ върши системно престъпление срещу паметта за реалността. Манипулира младите и поддържа носталгията на старите, които не искат да признаят поражението на своята младост, вкопчвайки се в измислените позитиви от рода на “все пак сме живели щастливо” ( игнорирайки сравнението с развития свят, например). 

Да, вярно е. Все пак сме живели. И дори сме си позволявали да изпитваме щастие. Това беше щастието на безалтернативността – мечката рипа според тоягата, а тоягата беше голяма и съветска, мечешка.

Липсата на алтернатива днес е налегнала българската политика отново, но не в условията на дефицита на услуги стоки, а в продължаващата ситуация на дефицит на справедливост. 

И вие ми казвате, че днешните управници били противници на онова минало, което възкресяват чрез своето парализиращо гражданската енергия окопаване във властта, овладяла изкуството на моркова и тоягата? IMG_0143

ОЩЕ ПО ТЕМАТА ( във връзка с което е горната снимка как моя милост позира на Борис Димовски): http://e-vestnik.bg/29272/kseroksite-pri-sotsa-lyutite-chushki-i-kak-beshe-reabilitiran-radoy-ralin/

Advertisements