Картини от едно Спешно отделение

Разни новини

Започвам това с обяснението, че никога досега не съм стъпвала в болница, извън тази, в която работят родителите ми (Слава Богу); и извън една-две ситуации, в които съм придружавала близки при конкретен лекар.

Не бях влизала в Пирогов до тази вечер, когато моя приятелка си натрошава ръката брутално и аз се озовавам с нея като придружител в Спешното.

Няма да разсъждавам по темата здравеопазване и тн, ще изредя само фактите.

Хоспитализацията отне 4 часа, като придружителите бяхме двама. Ако всичко вършеше един човек времевата рекапитулация щеше да е друга.

Та… В травматологията се пуши (казвам го като страстен пушач). А под пуши се – имам предвид, че смрадта на цигари и кълбета дим се носят навсякъде. Ако си астматик – избираш да си ходиш потрошен или да си хриптиш. Но, всичко е 6.

Влизаме в кабинет 108. Съобщават, че костта е натрошена много сериозно, между рамото и лакътната става. Лечението е операция, казва докторът. И продължава: иначе последиците могат да бъдат много опасни, включително и ръката да стане неизползваема. „Добре, разбира се“ – е отговорът на моята приятелка (която ако реши, ще се обозначи сама коя е). Докторът казва: Касата покрива операцията, обаче всъщност покрива само гипс. Може и операцята, но консумативът (пирон с цена 2500 лева) е изцяло за ваша сметка. Ние препоръчваме това, иначе ви казах последствията може да са много опасни, но решението си е ваше…

Решението е очевидно. „Ами тогава ще ви хоспитализираме – сега след като сме ви направили един рентген, ще ви направим шина У-образна, пак ще ви снимаме и после вече всичко останало“. Дотук добре, казвам си аз. Но, всъщност всичко започва оттук.

От кабинет 108 отиваме пред рентгена – кабинет 131. Къде е той, питам аз. „Еми, рентгенът е това“. „Добре, де – къде е рентгенът?“, пак питам с леко повишаваща се интонация. „Е, НЕ СТЕ ЛИ ИДВАЛИ ТУК?! НЕ ЗНАТЕ ЛИ КЪДЕ Е?!“ …. Не, Слава Богу – отговарям, а потрошената другарка утонява виейки къде да идем. Болкоуспокояващо все още не е получила. Няма да получи и до 23.30 ч.

Както и да е – тръгваме към рентгена. За целта се придвижваме с количка. Количка първоначално няма, после се оказва, че има – ама срещу ангажимент към санитаря да почерпим. Почерпихме – с 20 кинта.

Влизаме в рентгена. Възрастна дама пита рентгеноложката къде да отиде: В кабинет еди-си-кой. Дамата пита къде се намира: „ГОСПОЖО, КОЛКОТО И ПЪТИ ДА МЕ ПИТАТЕ, ВСЕ ТОВА ЩЕ ВИ ОТГОВАРЯМ“ … и пак съобщава номер на кабинет. Жената тотално объркана си тръгва, рентгеноложката заключва: „Ейййй, аман от идиоти“.

Събличаме се с пострадалата. Рентгеноложката вика: „Абе, що ще й снимаме шията?!“ Аз: Не е шия, шина има написано. „Ааааа, не – шия, шия пише“. После леко се замисля и казва: А, добре че казА, верно е шина. СпЕстихме.

Оказва се, че няма кой да я сваля от масата за рентген. Свалям я. Тя вие. Болкоуспокояващо още няма.

Връщаме се пред кабинет 108. И зачакваме за кардиограма, кръв и тн. Чакаме 20, 30 мин… Отивам да пуша. Пред Пирогов млад пиян ром бие гаджето си. Влизат вътре. И скандалът продължава пред кабинет 108. Има полиция, полицията само минава покрай тях и не им обръща внимание, нищо че вдигат болницата на главата си.

Все така чакаме пред кабинет 108. Забравили са ни. Сещат се за нас, когато на 45-та минута почти захапвам доктора за врата. Влизаме. Събличам я, тя пищи, ръката се чува как хрущи въпреки обездвижването. Тя плаче, те викат – айде, айде – ще издържиш. Трябва да легне за кардиограмата, не е ясно това как ще се случи. „Поне хартиен чаршаф можете ли да ми дадете“ – пита тя санитарката. „Еми – може“, казва тя троснато. И зачакваме хартиен чаршаф. Не може да легне. викам лекар, той идва одосаден, и казва – че тя шината в тая ситуация не може да обездвижи (нищо че предходен негов колега каза, че може и така да си се лекува, ама по-добре операция). С много усилия стигаме до кардиограма и кръв. Контузената вие от болка. Болкоуспокояващо – все така няма.

В крайна сметка отиваме отново до рентгена. Чакаме отново, дълго. Няма други хора в тоя момент. Но пък нямаше и рентгенолог. Отново отивам да пуша. Нови се бият. Полицията я няма.

Вече сме минали регистратура и всичко останало – качваме се на етаж 8 за прием. Посреща ни санитар. Какво да правим – питам аз. „Стоите“, гласи лаконичният му отговор. Стоим. Стоим. Стоим. В момента, в който става ясно, че ще „ползва“ ВИП-стая срещу 100 лева на нощ, настава оживление и веднага е настанена.

Във ВИП-стаята: кенефът е мръсен, тоалетна хартия си я заредихме сами (окача се после, че имало някаква), няма и сапун. Ама пък е ВИП, кво…

Влиза сестрата. Носи спринцовка. „Обезболяващо ли е това?“. Не. А какво е, антибиотик? – пита жената със счупеното крило. „Не“. „А какво е?!“… „Ама вие много въпроси задавате!! Имате ли алергии?“ „Е, как да не задавам – нали е за мен? Какво е“. „Няма да ви го бия!!! Само ще ви тествам за алергии“. Така и не казва за какво става дума, обаче. Очевидно зорко пазена тайна.

Обясняваме, че още не е пила болкоуспокоително. Щяла да донесе. След малко. В крайна сметка донесе.

Часът вече е 11.30. Как се регулира това легло, питам плахо. „От стрелките!!!!“ – отвръща сестрата. Не работят – отговарям. „Е, то е лесно – какво искате сега?! Натискате си ги“, „АМА НЕ РАБОТЯТ“ – повишавам тон. „САНИТАРЯТ ПИТАЙТЕ, МОЖЕ ДА НЕ Е ВКЛЮЧЕНО В ТОКА“. В крайна сметка става ясно, че стрелките, намиращи се до главата на лежащо болният по мистериозни причини не работят и трябва да СТАНЕ, да иде до частта на леглото, където са краката му и оттам да регулира.

По чаршафа има косми. И не е точно чаршаф. Ама нищо. ВИП е. За 100 кинта.

Заредихме тоалетна хартия, мокри кърпички. И аз си тръгнах.

П.П. Наложи се да подпиша моята приятелка в някакви формуляри, което бе посрещнато с клето вайкане от сестрата долу в травматологията. После прочетох формулярите – оказа се, че има форма, която предполага, че пациентът може и да не е в състояние да се подпише, но да е в съзнание. Очевидно няма нужда да се чете обаче задълбочено.

П.П2. На въпрос – какво означава ВИП-стая, при положение, че един сапун няма, отговорът беше „Ами така се води, защото може да има човек при вас“…

П.П.П. На всевъзможни въпроси от наша страна, отговорът беше все един и същи: „Абе, това са някакви глупости, дето ги иска касата“.

И пореден послепис: Всички говорят на „Ти“. И започват да викат, ако имаш наглостта да попиташ нещо.

Казусът е тежко счупена ръка. Тежко счупена, но все пак ръка. И за 4-часов воаяж из „Пирогов“ бяхме нужни двама души. Това е държава, в която дори ръката ако си счупиш не е препоръчително да си сам, когато ще се изправяш срещу системата на здравеопазването. И да – не се сблъскваш с него, а направо си СРЕЩУ него.

Просто не мога да си представя как оживява човек над 70 години например, който трябва да мине всичко това сам…

Advertisements