Иван Кръстев: Как заразата отново ме превърна в българин

Разни новини

Още в началото на пандемията аз и семейството ми решихме да се върнем в България. Не беше рационално – беше продиктувано просто от убеждението, че трябва да сме си вкъщи. А за нас вкъщи е България. Иван Кръстев разказва:

Иван Кръстев

Призовават ни да спасим човешката цивилизация, като си стоим вкъщи и си мием ръцете. Като в модернистичен роман, в който цялото действие се разиграва в съзнанието на разказвача. В моята собствена равносметка за ерата на Ковид-19 ще останат само тези физически обекти, които си струват да бъдат споменати: неизползвани самолетни билети и използвани предпазни маски.

И въпреки това в мига, в който излезеш на улицата, веднага забелязваш колко много неща са се променили. Врати затвориха не само моите любими кафенета във Виена и в София, но и любимата ми книжарница във Вашингтон. Ковид-19 разруши нашия начин на живот подобно на неутронна бомба – без да уврежда материалния свят.

През по-голямата част от 2020 година летищата бяха едно от най-тъжните места на света – празни и тихи, подслонили само шепа пътници, които като призраци се лутат из терминалите.

Вкъщи е България

През последните три десетилетия свободата на придвижване непрекъснато се разширяваше, за хората от най-различни социални класи ставаше все по-лесно да се смесват, а това се превърна в могъщ символ на глобализацията. Днес тази свобода вече е в историята – или поне са ѝ наложени продължителни ограничения.

В същото време публичните призиви към хората да си стоят вкъщи предизвикаха нещо като метафизична рефлексия: „вкъщи“ е мястото, където искаш да бъдеш, когато си застрашен от сериозна опасност. И в мига, когато аз и семейството ми разбрахме, че ни предстои дълъг период на социално дистанциране, ние взехме едно решение, което изненада и нас самите: да се върнем в България.

Това решение определено не беше рационално. В продължение на десет години ние живеем и работим във Виена. Обичаме този град, а и австрийското здравеопазване е много по-благонадеждно от българското. Тоест, върнахме се в България единствено поради убеждението, че трябва да си стоим „вкъщи“. А за нас „вкъщи“ е България. В това кризисно време искахме да бъдем по-близо до хората и местата, които сме познавали през целия си живот.

Това важи не само за нас: по същия начин постъпиха и 200 000 други българи, които живеят в чужбина. В своята родина многобройни хора потърсиха не само закрила – те намериха и утешение в майчиния си език. В моменти на най-голяма опасност ние несъзнателно проговаряме на езика, с който сме отраснали.

В своето детство в България научих нещо много ценно от руските филми за Втората световна война: един от най-опасните моменти за съветската шпионка в хитлеристка Германия е раждането на дете, защото раждащата жена неизбежно крещи на майчиния си език. Да, да си останеш вкъщи означава да останеш в майчиния си език, да останеш на сигурно място.

Парадоксът на пандемията

Глобализацията през 21 век произведе и една голяма оптическа измама: че само мобилните, трансгранични хора, които познават много летища по света, могат да бъдат истински космополити, че само онези, които се чувстват у дома на няколко различни места, могат да запазят една универсална перспектива.

Но нека да си припомним, че класическият космополит, философът Имануел Кант, никога не е напускал родния си Кьонигсберг (днес Калининград), който в различни периоди принадлежи към различни империи. Кант въплъщава същия парадокс като пандемията от Ковид-19, която води към по-глобален свят, макар че точно заради нея националните държави слагат гранични катинари на глобализацията.

Защото именно самоизолацията и социалното дистанциране дадоха простор на европейския дух. Ние затворихме границите между държавите от ЕС, затворихме хората по домовете им, но тъкмо в резултат от това те станаха по-космополитни от когато и да било преди. За всички онези, които имат достъп до съвременните комуникационни технологии, пандемията прекрати не глобализацията, а локализацията. (…)

Това може да се окаже просто преходен исторически момент, на въпреки всичко няма как да отречем, че все по-добре разбираме какво означава да живеем в един-единствен общ свят.

„Коронавирус и родина: заразата отново ме превърна в българин“ – под това заглавие германският „Тагесшпигел“ публикува есето на Иван Кръстев, част от което прочетохте тук. Цялото есе на Кръстев ще излезе в годишен сборник на Project Syndicate.