Хавел – между хумора и абсурда

Брътвежи

За творчеството и личността на Вацлав Хавел може да се говори много. Съвсем накратко – роден е в заможно семейство, собственици на курорт и филмова студия. 15-годишен вече е поет и се очертава пътят му на драматург и естествен лидер на елита срещу комунизма. През Пражката пролет повежда протестиращите, наказан е с постоянно наблюдение, забрана за напускане на страната и затвор. Писател, мислител и дисидент, Хавел е последният президент на Чехословакия и първият на Чешката република /1989-2003/. След мандата си се фокусира върху борбата за човешки права и се бори за тях до 18 декември 2011 г., когато си отива от този свят на 75 години. Срещаме ви с Мартин Младенов – човек близък до светогледа на Хавел и негов проводач на български.

В какъв момент от живота си откри личността на Хавел и с какво те привлякоха идеите му?

Открих Хавел постепенно от предаванията в Свободна Европа и BBC, които слушахме у нас и на чешки, и на български. Там често говореха за Хавел и го цитираха. Когато Хавел бе вкаран в затвора, за последен път през 1989 г., в целия свят вървеше подписка за неговото освобождаване, включително в перестроечна България, така че майка ми като учител я подписа, което също стана предмет на разговори. Хавел беше извънредно популярна личност не само в Чехословакия. През лятото на 1989 г, с баба ми и майка ми често минавахме около кооперацията, в която живееше на крайбрежна Фридрих Енгелс №78 (днес вече преименувана на Алоис Рашин №78), с надеждата да го зърнем. Около входа на кооперацията му имаше видимо по-голяма концентрация на уж преминаващи хора, отколкото около някой друг, случаен, вход.

Въпреки това задочно познание, истинско и незабравимо преживяване за мен беше първия път, когато на 21.11.1989 г., в рамките на кадифената революция, видях и чух Хавел да говори пред 300 000 тълпа от балкона Мелантрих. За първи път през живота си чух политическа реч, в която всяко едно изречение имаше смисъл, реч с висок стил и класа, без клишета и празни приказки. На фона на онова, което бях слушал до онзи момент, но и на фона на днешните речи на предни световни политици, ставаше дума за съвсем ново качество и бях поразен, не само от съдържанието, но и от стила и качеството на самия език на Хавел.

Идеите на Хавел ме привлякоха с тяхната позитивност, точност и вярност. При Хавел идеите са привлекателни с това, че съчетават християнския принцип, хуманизма и поставят истината и неделимата човешката свобода на първо място в стойностната система. Хавел е от онези истински видове либерали, с поглед незамърсен от марксизъм и неолиберализъм, които днес са почти на изчезване.

Срещал си се на живо с Хавел, разкажи ми повече за това?

На 25.02.1990 г., на годишнината от превземането на властта в Чехословакия от комунистите през 1948, в Прага се празнуваше факта, че за първи път от 42 години сме свободни и тази дата губи своето зловещо значение. По този повод на много площади в града се наблюдаваше всеобщо веселие, Вацлав Хавел беше обявил реч от балкона на двореца Храдчани. Дойдох на третия дворцов площад в момент в който Хавел влизаше в двореца през входа, разположен под балкона и там успях формално, но все пак да се ръкувам и да обменя няколко фрази с него. Там имаше един човек, дошъл от Франция, който се ръкува с Хавел, а жена му му каза: „сега да не стане като миналия път, да не си миеш ръцете три месеца“, Хавел го чу и му каза: „обещайте да си миете ръцете, иначе ръкуването ни не важи“. Онзи се ръкувал с Хавел по време на революцията през ноември 1989 г. и оттогава не си миел ръцете поради някакви сакрални подбуди, чак до това повторно ръкуване, на което станах свидетел.

Имам още една много интересна среща с Хавел, която частично напомня за приказка, частично за неговите пиеси на абсурда. По време на десетата годишнина от Кадифената революция, бях член на Съвета на Висшите учебни заведения на Чехия и представител на нашия ВУЗ в него. По причина, че движеща сила на Кадифената революция в Чехословакия бяха именно студентите, беше логично на десетата годишнина от революцията да поканят техните актуални представители на официалното празнуване на събитието. И така на 17.11.1999 г. и аз се озовах в Рудолфина (филхармонията) на тържествен концерт по случай празника. Ние, студентските представители, седяхме само на няколко метра от истинските звезди на 1989г. : Вацлав Хавел, Лех Валенса, Маргарет Тачър, Михаил Горбачов, Джoрдж Буш, Хелмут Кол и вдовицата на Франсоа Митеран. В залата присъстваха още много президенти, всички чешки и много словашки депутати, глави на църкви, посланици на чужди страни, цялото чешко правителство, ректори, бивши дисиденти… накратко казано всички, които означаваха нещо в Чехия по онова време. Седяхме и слушахме девета симфония на Бетовен. Истинскатата приказка настана, в момента, в който симфонията приключи и се озовахме във фоайето на Рудолфина, където се състоя кратка почерпка. Беше наистина приказно и главозамайващо за нас-студентските представители да си бъбрим и се черпим на едни кръгли масички в обкръжението на всичките тези хора. И тогава някой се сети да ни запознае официално с Вацлав Хавел, така че този път не само се ръкувахме, но дори формално ни запознаха.

До тук приказното, сега абсурдното. В рамките на тези тържества имаше и едно не много сполучливо четене на речи на във Витлеемската капела, мястото, където е проповядвал Ян Хус. Това беше академично събитие. Присъстваха всички ректори с техните тоги и инсигнии, в криптата имаше изложба за комунистическия терор и т.н. По онова време в нашия съвет на Висшите учебни заведение доста се приятелих с Петра Хулува от Карловия университет, която днес е една от най-известните чешки писателки и на мен никога не ми стана ясно по какви стечения на обстоятелствата се беше озовала в тази организация. По време на скучните речи се спогледахме с нея и си дадохме сигнал, че ще излезем навън да си побъбрим, както и направихме. Тя успя да се измъкне първа и захвана разговор с популярният висш католически свещеник и неин преподавател монсеньор Томаш Халик, бивш дисидент и приятел на Хавел. И на него явно му беше скучно и ни покани на някакво събиране в клуба „Рок Кафе“, където щяло да е интересно.

В затвореното и охранявано от мъже в черно салонче на „Рок кафе“ хората бяха наистина интересни. Освен многото бивши дисиденти и водачи на кадифената революция от 1989г. и вече споменатия монсеньор Томаш Халик в салончето се открояваха бившия дисидент, по онова време министър на вътрешните работи, Ян Румъл и брата на Вацлав Хавел, Иван Хавел. Беше много весело и останахме до късно, концертът в залата на „Рок кафе“ приключи, хората си тръгнаха, а и нашето строго охранявано салонче пооредя. Министърът на вътрешните работи съжали охраната и им даде заповед да си ходят, така че останахме без охрана. След не много време три дами, видимо упражняващи най-стария занаят се появиха на вратата на салончето с въпроса дали могат да седнат на масата и седнаха. Повъртяха се малко и решиха да действат. Едната се опита да заговори монсеньор Халик. Той много любезно й каза, че е католически свещеник и не е редно да задълбочава своето общуване с нея. Другата дама се изсмя гръмко, приемайки това за голям майтап и се обърна към Ян Румъл с думите: „И ти ли си свещеник, ха ха ха“, Румъл й каза, че не е, но в момента е министър на вътрешните работи и при тези обстоятелства няма как да й обърне по-голямо внимание. Това вече бе прието от дамите не като майта, а като подигравка и една от тях изръси: „а аз съм английската кралица“ и фамилиарно се обърна към Иван Хавел продължавайки „сега остава ти да ми кажеш, че си президента“. Иван Хавел смутено отвърна: „Съжалявам много, но ще ви разочаровам мадам, не съм президентът, брат му съм“. Дамите естествено не повярваха на нищо от това, сметнаха че са станали предмет на брутална подигравка, изсъскаха „много вулгарна дума“ и с гръм и трясък напуснаха салончето.

Случки, невъзможни в днешно време.  Като че цялата епоха на деветдесетте в Чехия беше една голяма среща с Хавел. Тази свобода особено липсва.

Познато ли е творчеството на Хавел в България?

Не много. Познават го определени хора, като например актьорът Богдан Глишев, който цял живот се е интересувал от личността на Хавел, или Николай Гундеров, учил в Чехия и много други, естествено, но Хавел не е широко познат на публиката в България. Именно чрез издаването на неговото творчество се опитваме да го популяризираме. От друга гледна точка текстовете и пиесите на Хавел изискват повече мислене, така трудно може да се очаква, че Хавел ще се превърне в масово явление.

За голямо съжаление в България Хавел е познат по-скоро като политик, отколкото като автор, разочарованите от мислите на политиците в България, често бъркат Хавел с българските пишещи политици от деветдесетте и директно отричат да се занимават с него. Не могат да си представят, че Хавел няма нищо общо с онова, което познават и че в Чехия парадът на посредствеността, превзел България след 1989г. не се състоя. Там властта наистина взеха хора, достойни за уважение.

Когато преди десет години с тогавашният директор на Чешкия център търсехме къде да поставим последната му пиеса „Оттегляне“, повечето директори на столични театри дъвчеха някакво клише от сорта, че българинът не разбира от политически театър. Пиесите на Хавел, обаче не са политически. Поне не дотолкова, че това да ги прави скучни или неразбираеми. На края успяхме в Русе, където Директорът Павел Пенев лично се зае с режисурата и се получи чудесно.

Как се престраши да превеждаш Хавел? Кои са подводните камъни при преводите на текстовете му?

Хавел се откроява с невероятна точност на езика, всяка дума, всеки препинателен знак  в негов текст има своето незаменимо място, своето автентично значение. Формата, с която са написани неговите текстове не разрешават съдържанието да бъде четено или тълкувано двусмислено, всяка дума в тях е премерена и в своите нюанси. Хавел е от интересно семейство, в което се съчетава научната и инженерна мисъл с изкуството, така че явно точността на езика е възпитавана в него от малък. Брат му Иван, например е най-големия капацитет по кибернетика в Чехия.

Винаги съм мечтал да приближа на своите приятели в България именно тази точност на езика, съчетана с неговата широта на мислене.  Аз много се радвам, че „Властта на безвластните“ излезе книжно в мой превод, но това не е първия ми превод на този текст. Първите преводи правех нееднократно през лятото на 1990г. пред мои приятели по софийските пейки с чешкия оригинал в ръка, опитвайки се да им приближа начина на мислене на Хавел, който беше коренно различен от местния първопланов антикомунизъм, предлагайки вместо отрицание на миналото, замисляне върху себе си и върху това какво желаем от бъдещето.

Желанието ми да превеждам Хавел от самото начало бе продиктувано от желанието да го доближа до българската публика и в този ред на мисли никога не съм имал възможността да се престраша да го превеждам. По онова време го възприемах като спешна необходимост и свой принос към обществения дебат, а на по-късен етап, когато се заех с писмените преводи, които в последствие се играха на сцена или бяха издадени книжно, като нещо, което вече съм правил.

Подводните камъни в текстовете на Хавел често са някои думи, за които трудно се намира точен еквивалент в българския език, често става въпрос за думи, които дори в чешкия език са рядко използвани. В това отношение, конкретно с превода на „Властта на безвластните“ нееднократно се консултирах с приятели, например с философът Радослав Георгьовски, на текста невроятно помогна редакцията на друг приятел, литературовед и философ,  Д-р Георги Илиев. При пиесите консултирах с актьорите Богдан Глишев и Николай Гундеров и много приятели. В тази насока ако преводите като цяло стават сравнително бързо, то онова, което следва, моето търсене в дълги дискусии на няколко, не много, но изключително важни за цялостното разбиране на текста думички, понятия или фрази,  може да продължи доста време.

Друг подводен камък е конструкцията на текстовете на Хавел, които за себе си наричам „словесни сводове“ става дума за дълги изречения с доста запетайки и вметнати изречения, където човек трябва да следи внимателно мисълта, за да не се загуби в нея. Изреченията са типични с точността си на теореми, от които не може да извадим нито една дума, за да не се срутят, но не може и да добавим нищо, за да не нарушим тяхната елегантност.

В пиесите на Хавел често се повтарят еднакви фрази, които обаче изречени от различни персонажи придобиват коренно различно значение, така че не е важно само какво се казва, но и кой го казва, което променя значението на казаното. Тук човек трябва да внимава фразите да са винаги еднакви и да не бъдат превеждани отново.

Има и едно приятно усложнение, защото дава на преводача възможност да прояви повече творчество. Във всяка пиеса на Хавел има минимум една измислена от автора нова дума. Въпрос на фантазия на преводача е дали да използва същата дума в превода, да използва евентуален етимологичен аналог, ако съществува, или да си измисли своя дума, звучаща български.

Ти си преводач на едно от основните произведения на Хавел „Властта на безвластните“. Какво прави актуално и днес това есе?

Хавел в своето есе описва не тоталитарната, описва „посттоталитарната система“, като с това свое определение той нарича онова, което познаваме от втората половина на социализма. Система, която е повсеместна, която е сред нас и във всички нас. Хавел нарича това „посттоталитаризъм“, защото в тази система липсва силния вожд, твърдите репресии, масовото избиване, народния съд и прочее. Хавел описва една късна и сива социалистическа реалност, наричана в Чехия „Нормализация“, в Русия „Застой“, в Унгария може би най-точно: „Гулашов социализъм“, на която не й се вижда края и от която като че няма излизане, защото всеки един от нас е по някакъв начин вътрешно и външно свързан с нея. И именно към такъв вид системи имат тенденция да еродират стандартните западни демокрации, което може в настоящия момент да наблюдаваме и в САЩ и в ЕС. Изискване на парциални свободи за сметка на онази общата и неделима, угаждането на всяка добре организирана, било то социална, синдикална или професионална група за сметка на цялото общество, изтикването на една тема  пред скоби за сметка на всички останали, ограничаването на своободата на словото под претекст, че се борим с езика на омразата, криминализиране на мнения, различни от смятаното за правилно. Всичко това в днешно време са явления, които ни отдалечават от нашата свобода и правят нашия свят по-малко свободен. Колкото по-малко свободен става той, толкова по-голяма сила придобива есето на Хавел „Властта на безвластните“. Есе, което не е писано за комунизма, а за всяка девалвирала и прогнила система, опитваща се да ограничи индивида за сметка на уж общото благо. Ако говорим в частност за България, актуалността е още по-голяма, поради присъствието на стари структури, останали от времето на реалния социализъм които действат паралелно с тези нови, за които говорих сега, както и поради факта, че България е икономически слаба и някои политици, и интелектуалци трудно преодоляват изкушението да бъдат финансирани от различни чуждестранни източници от изток, но и от запад, за да бъдат, осъзнато или не, проводници на различни влияния и мисли, които често не са в полза на здравия разум.

Срещу обществената система на лъжата Хавел противопоставя „живота в истина“. Възможен ли е изобщо за съвременния човек подобен „живот в истина”?

Хавел описва животът в истина като естествен начин на живот на всеки нормален човек в нормално общество. Описва тоталитарната система като такава, която се противопоставя на естественото човешко поведение със своите лъжи, с което причинява на индивида силен личностен дискомфорт.

Хавел твърди, че има и обратния вариант, че оставайки верен на своите идеи и мисли и отхвърляйки лъжите на системата, човек в частност, но и обществото може да победи системата.

Дори по-скоро не става дума за противопоставяне, става дума за не приемане, или отхвърляне. Казано с едно изречение Хавел говори за позитивния ефект на изричането на думите „Царят е гол“.

„Ванековите пиеси” на Хавел се люшкат между хумора и абсурда, как би описал хавеловия хумор? Какви паралели би направил с Хашек?

Хуморът на Хавел, говоря за Ванековите пиеси, произлиза от ситуации, в които той противопоставя своите герои с Ванек, който не е много сговорчив и със своите никакви, или неочаквано честни реакции провокира своите събеседници да изпадат във повтаряеми, но все по-абсурдни ситуации, това наслагване и усилване на абсурда, в един момент водят до комизъм.

Швейк е лентяй и плямпало. Ванек отговорен и по-скоро мълчалив човек. Хашек е народен комисар в СССР в зората на комунизма, Хавел е човек, определен от режима за свой враг. Въпреки че и двамата герои, Швейк и Ванек са резистентни спрямо външния свят, разликата при тях е в подхода и методологията на справяне, които предлагат. Швейк хитрува и се прави на дотолкова ударен, че всеки захванал се с него вдига ръце от този тежък случай, така че Швейк успява да наложи своето. Ванек също налага своето, но напротив е невероятно твърд и несломен. Остава другите другите да говорят и да се самоизложат в негово присъствие, заплитайки се в абсурдността на собствените си противоречия. В Чехия има термин „Швейковисти“ и това определение не прави чест на своите носители. С тази дума се определят хора, които борят системата чрез лентяйство. Хавел във „Властта на безвластните“ заема точно противоположната теза и твърди, че Системата на лъжата се бори с почтена работа, защото всяко професионално умение само по-себе показва празнотата на системата. Този свой принцип Хавел проектира и в образа на Ванек. И самата общественост е разделена и всеки реагира по свой начин. За чехите нацистът Рудолф Хес казва, че са „смеещи се бестии“, което точно определя онази реакция на много чехи тип Швейк. Друг нацист, Реинхард Хайдрих, обаче е убит в атентат по време на окупацията на Чехословакия от съвсем други чехи (и словаци), които се поставят твърдо срещу нацизма. Ванек е човек от втория тип, поставен в други условия.

Чрез сравнение на героите  с техните автори, в случая, ще намерим много общи черти между Швейк и Хашек от една страна и Ванек и Хавел от друга. С една уговорка, естествено, че Ванек е алтерего на Хавел, докато образът на Швейк не копира толкова точно и цяло своя автор.

Доколко образа на дисидента Фердинанд Ванек, съвпада с  живота на самия Хавел?

Фердинанд Ванек носи характерните черти на Хавел, които се проявяват и в трите ванекови пиеси. Образът съвпада до голяма степен с това, което е Вацлав Хавел през седемдесетте. Става дума за човек, отхвърлен от системата, без право да публикува, неудовлетворен от своето положение, работещ като общ работник в пивоварна, но и за човек, когото ситуацията, в която е попаднал не го е накарала да се предаде, напротив утвърдила го е в неговия живот в истина, което го прави по-силен. Ванековите пиеси разглеждат човека именно в такъв период от неговия живот и показват колко банални са злободневните теми спрямо истинските неща, които си струва човек да отстоява. И в трите пиеси се стига в един момент до нападки спрямо Ванек, именно за това, че неговите събеседници осъзнават доколко начина им на мислене и разискваните от тях теми са не само вън от полезрението на Ванек, но че за него те са и несъществени или недопустими. В реалния живот, както по времето, когато Хавел е преследван от комунистическия режим, така и след това, неговата любезност, твърдост и здрав разум често му печелят противници, които не могат да се примирят с факта, че в морално отношение ги превъзхожда.

Живо ли е още дисидентството в Чехия? По какво се различават българските дисиденти от чешките?

За щастие живеем в демокрация, така че не. Всеки има пълното право безнаказано да изрази своята позиция, да демонстрира, да крещи, вика, да направи партия и ако е достатъчно убедителен да спечели изборите без да се налага да бъде дисидент. Чехия в настоящия момент е една от най-свободните страни в Европа и в света.

Когато говори за себе си, Хавел използва думата „дисидент“ винаги в кавички и това е обяснимо. Дисидент само по себе си означава, че някой се е отрекъл от нещо, в случая от комунизма. Но Хавел никога не е бил комунист, за да може да бъде дисидент, дори като езиков пурист, малко го дразни, че западните медии са избрали тази дума за случая. Хавел и много други, заставайки на своите обикновени човешки позиции само с това, с този свой „живот в истина“ се превръщат в заплаха за лъжливия тоталитаризъм. Става дума за сблъсък на човешкото с изродената и отдалечена от човешките нужди система. И в Чехия, както и в България има два вида противници на комунистическия режим, едните са бившите комунисти, хора с накърнено самочувствие, по една или друга причина изгубили своето влияние, другите са хората изцяло отричащи комунизма и всяка друга форма на тоталитаризъм. В Чехия, където противниците на властта видимо се групират през 1977 г. около инициативата Харта 77 може  също да видим бившите комунисти около героя на 1968 г., Александър Дубчек, които дори имат своята организация –  „Възраждане“ и мечтаят за Социализъм с човешко лице, както и некомунистите – Хавел с неговите граждански позиции, или например Вацлав Бенда с неговите християнски позиции и много други.

Едната разлика между България и Чехия в това отношение е, че в Чехия дисидентско движение успява да се организира, да издава самиздат, да реализира семинари и лекции по апартаменти и като цяло да има своята култура, докато в България това е липсвало.

Другата, и мисля, по-съществена разлика е тази, че в Чехия в края на 1989 година, още по време на Кадифената революция от двете групи обществеността избира да излъчи не бившия комунист Дубчек  а некомуниста Хавел, за президент и по този начин вътрешно-опозиционния спор бе решен в полза на чистата свобода и демокрация без прилагателни и перестроечната схема за социализъм с човешко лице мигновено с края на 1989 отиде на боклука.

В България се получи точно обратното и гласа на некомунистите изобщо не се чуваше. Истинските антикомунисти, някои от тях лежали за своята позиция в затвори и концлагери бяха засенчени от хора, свързани с комунизма. Опозицията излъчи като свой представител комуниста и убеден марксист Желю Желев, заедно с цялото му обкръжение от подобни. Важно е да добавим, че ако в Чехия опозицията беше с една крачка напред по време на промените, то в България от момента на вътрешнопартийния преврат и махането на Живков от власт, инициативата пое изцяло БКП, докато опозицията куцаше отзад и доброволно се самопостави в позиция на можеща само да реагира.

В крайна сметка в Чехия успя да се наложи един от основните слогани на Кадифената революция: „Искаме демокрация, не демократизация“ в България между 1989 г. и 1997 г. се наложи точно обратното и страната изпадна в безтегловността, наречена с празната думичка „преход“ , което е синоним на онази отхвърлена в Чехия думичка „демократизация“

Каква е причината в днешно време все по-рядко да се раждат такива визионери от мащабите на Хавел? Има ли криза на лидерството?

Не знам дали се раждат, или не, визионери като Хавел. Може би по-скоро са невидими или малко видими. Днес, когато имаме гарантирана свобода и демокрация човек може да използва своята енергия, талант и визионерство във всяка една област например в науката, технологиите или бизнеса. Не непременно в социалната област и конкретно в политиката.

Трудно е за човек с лидерски качества да седи по събрания, да спори за процедурни промени и дреболии от вида на данъчни ставки или военни запаси. Днес няма силни теми, няма силни предизвикателства и дори в някого да дреме силно лидерство, то няма как и защо да бъде проявено.Силните лидери заемат по-скоро мениджърски позиции в големи и упешни фирми, където доброто лидерство е от голямо значение.

Кризата на силно политическото лидерство е хронично заболяване на обществата. С малки изключения силни лидери липсват от както свят светува. Появяват се временно, в случаи на нужда, обединени от някаква обществена заплаха или друго силно предизвикателство. През миналия век това е нацизмът и предизвиканата от него втора световна война, който кара обществеността да изтика на преден план личности като Чърчил и Де Гол на фона на абсолютно сивите им и некадърни предшественици. Друг случай е рухването на комунизма, и излизането на преден план на личности от формата на Хавел и Валенса.

В Чехия освен криза в лидерството, има и криза сред поетите и бардовете, много хубаво и с насмешка бардът Иржи Дедечек усети още в края на 1989 г., че с падането на комунизма критичните му текстове леко се обезсмислят и бардът губи основната си тема и изпя пророческата песен: „Върнете ми врага и си гледайте работата“

След „Ванековите пиеси”, коя творба на Хавел би желал да преведеш?

Тази година планирам да преведа някои есета на Хавел от времето на комунизма, които да излязат книжно. В момента превеждам есето му „Слово за словото“, което ще бъде част от бъдещата книга.