Едно лято, когато си мислехме, че имаме правителство

Брътвежи

28 окт. 2012

Лятото на 1992 г. бе последното без взривени, поразени от снайперисти или разстреляни от упор яки момчета. Но спо­койствието бе само на повърхността. Под нея, в жегите, най-заетите бяха мутрите, ченгетата, „Труд“-оваците и синдика­лис­тите. А президентът Желев – с програма, по-натоварена от та­зи на Нейно Величество кралица Елизабет І.[1]

Може би някои от вас си мислят, че нещата са започнали от Боянските ливади, т.е. от края на август, но това съвсем не е така. С риск да се отплесна от историята, която искам да раз­кажа, все пак ще спомена за един разговор, който имах в на­чалото юли същата година.

 

Виктор Михайлов? Кой пък е тоя?

И така, седим с Ж. А. в много тиха и предпочитана от не­го кръчма. Ж. е бивше криминално ченге, понастоящем в ох­ра­нителния бизнес. Бързам да кажа, че той е от добрите, та­къв е и днес. С опит и практика при разследването на особено тежки престъпления, преди всичко убийства. Този път обаче той не е в ролята си на следовател, а направо описва пред­стоящо престъпление. Картината е зловеща. Най-вече, заради това, че чувам добре известни имена, които в друг случай не бих свързал по никакъв начин. Заради това, че са отявлени по­литически противници или пък имат доста различни зани­ма­ния. И понеже не мога да се оправя в тези загадъчни вза­имо­отношения, картината е като нарисувана от художник наивист. Няма перспектива и пространство, само образи на преден план. Но доброто ченге е добро, защото знае подробностите. И никога не казва всичко. Поне не наведнъж.

Финалът е направо мистериозен. Познаваш ли Виктор Ми­хайлов, пита той. Смътно, мисля, че е някакъв полицай, от­говярям му. Запомни го, ще е министър на вътрешните работи в новото правителство, пояснява той. И както подобава на ед­но опитно ченге, нищо не иска от мене. Защото знае много доб­ре какво ще направя. И, естествено, го правя.

По онова време имам достъп до кабинета на премиера. Звъня по телефона на Таня и в определения час съм при Фи­лип. Той не е особено изненадан от плановете на Желю Желев и шетнята, център на която е президентството. Не го впечат­ляват предателствата на министрите му. Той вече си го знае. Но повдига вежди, когато чува името Виктор Михайлов. Три ме­сеца по-късно, през ноември, ще ги повдигне още по-ви­соко. Виктор Михайлов наистина стана вътрешен министър в правителството на президентския съветник Любен Беров.

Но аз пак се отплеснах. Затова, с риск да ми се разсърди Ваня Борисова от Казанлък, ще пропусна въвеждането ѝ при премиера, за да каже какви ги къдри мулташко-синдикалната банда в „Арсенал“ – Казанлък. Ще ми се разсърдят и други хо­ра, но ще подмина всичко и само ще кажа, че през онова лято премиерът Филип Димитров бе най-предупреждаваният човек в страната. Разбира се, не само от мен.

Единствената стачка, която не притесни Филип

И сега на същинската история. Тя може да ви се струва невероятна, но това са фактите. По онова време оглавявах син­диката, отцепил се в началото на година от Тренчев. Към ля­тото на 1992 година, другата „Подкрепа“, както я наричаха, се разрасна особено бързо. При това във възлови браншове и отрасли. И заслугата съвсем не бе моя. А на братската пре­гръдка между Кръстьо Петков и Тренчев през март същата го­дина. Прегръдка, превърнала през годините двамцата в едно­яйчни близнаци.

И така, през юни профсъюзът обяви стачна готовност. Стачката не бе за заплати. А най-вече за признаването на но­вия синдикат и за приемането му като социален партньор в т.нар. Тристранка. Участието на новия профсъюз щеше да ка­та­лизира и без това започналото прехвърляне на членовете на старата „Подкрепа“ към него. Кабинетът замълча и остави не­ща­та на естественото им развитие.

Като за начало хванах самолета за Варна, свърших си ра­ботата при докерите на двете пристанища, после минах с ко­ла­та по крайморския булевард и по Аспаруховия мост, видях, че крановете не помръдват и вечерта пак със самолета се при­б­рах в София. Между нас казано, играта беше перфектна. Са­мо дето на другия ден с нотка на тревога в гласа Филип ме по­пита нещо от рода на „имаш ли контрол върху ситуацията?“. Уверих го, че съм отчел всички рискове и че всичко прик­люч­ва, щом седнем на масата за преговори.

И преговорите започнаха. От едната страна – ние от проф­съюза, от другата – вицепремиерът Никола Василев. От вре­ме на време край масата минаваше с тиха стъпка загадъч­ният Векил Ванов. По щастливи за него и нещастни за Филип Ди­митров обстоятелства – министър на труда и социалната по­ли­тика. Докато преговаряхме, отвън пристигаха телеграми в под­крепа на исканията на новия профсъюз. От ITF например Международната федерация на транспортните работници.

На 26 юни подписахме споразумението. Естествено, пре­ди бургаските докери да са последвали варненските, преди да се накачулят моряците от портовия флот и най-накрай – не осо­бено многобройният, но напушен железничарски синди­кат.

Сега, двадесет години по-късно, изглежда невероятно, но е факт: на другия ден след подписването на споразуме­ни­ето първото демократично правителство на България излезе с официална декларация. В нея то осъждаше синдикалната дис­криминация и гарантираше, че у нас ще бъде спазвано пра­вото на професионално сдружаване и на свобода на колек­тив­ното договаряне. Какво повече от това?

Доволен ли си? – попита ме тогава Филип.

Сега, след години, си мисля, че този въпрос отиваше по-скоро на мен.

Докато времето тече

Докато правителството подготвяше документите, или по-скоро докато Никола Василев обмисляше ситуацията с хо­ра­та от „Гарибалди“[2], времето си течеше. Наясно бях с играта, но не ми оставаше нищо друго, освен да разчитам на това, че Филип Димитров ще надделее.

И така дойде 14 юли, когато след приема във френското посолство се прибрах, а малко след това, почти в полунощ, ми позвъни Таня – секретарката на Филип, за да ми каже, че пред блока ме чака кола. Отидох на „Дондуков“, а там, в предве­ри­ето на кабинета около бюрото на Таня, тече полунощно засе­да­ние – Филип, Боздуганов, Косьо Мишев и още кой не помня. От Константин Мишев разбрах каква е задачата. По-точно кол­ко е важно тази нощ да обиколя гаражите на градския транс­порт и където и каквото мога да направя, щото шофьорите на другия ден да не излязат на работа. И всичко това – със съвсем сериозен тон. Опитайте се да си го представите? И като как да стане така, че да сляза от автомобила на правителството (за­щото синдикатът няма ни автомобил, ни офис като хората) и да се здрависам с шофьорите и да им кажа: здравейте, аз съм вашата леля, автомобилът не го гледайте, не е мой.

Както и да е, хора от синдиката се намериха, бензин в тех­ните коли – също. Част от нашите членове излязоха на ра­бота, разбира се бяха оплюти. На 15 юли, София бе парали­зи­рана.

Тук може би трябва да прекъсна повествованието. Не заради това, че се изтърколи още един месец и дойдоха Боян­ските ливади. А след това и рязката ескалацията на събитията. Ще спра, защото един сюжет трябва да бъде ясен, а връзките между събитията – видими. А от там нататък всичко е неви­ди­мо и крехко. Невидимо като отчаяните ходове на Константин Мишев. И крехко като гаранциите на КНСБ и Тренчевата „Под­крепа“, че стачки повече няма да има, ако синдикатът на Да­ракчиев остане вън от Тристранката.

С това, разбира се, не искам да кажа, че ако премиерът бе надделял над собствените си министри и бе изпълнил спо­разумението, нещата щяха да вземат друга посока. И при­чи­ните да не мисля така са предостатъчни.

Един ден преди вота

По ирония на съдбата, на 29 октомври, на другия ден след вота на доверие и падането на кабинета, получих писмо в голям плик с подател Министерския съвет и подпис на глав­ния секретар. В плика бе решението на Министерския съвет, с което на НПС „Подкрепа“ се предоставяха три етажа на ул. „Граф Игнатиев“ № 10-А и един срещуположен етаж на фон­дация „Демокрация“. Така след броени дни се видяхме отно­во с Филип Димитров. Станахме съседи един вид. Орисията на бившия премиер бе още две години да оглавява един невъз­можен съюз от 16 партии и движения. Години по-късно, вече след раздялата в СДС, го видях на областен съвет на СДС–София. Гласуваха се кандидатурите за народни представители, представени от общинските съвети. Най-много гласове получи Иван Сотиров. Не ме питайте за Филип. Има ли значение от тук нататък кой подред е бил в този случай?

И тъй като поводът за тези редове е 20-годишнината от онзи вот на недоверие, колкото и странно да ви се вижда, мис­ля, че това бе правилен и прозорлив ход. Онзи, който доб­ре помни имената в това правителство, най-вероятно знае, че такова нямаше. Имаше премиер и трима-четирима минис­три[3], които останаха лоялни и не пристанаха на мултаци и синди­кати. За парламента, за тогавашната група на СДС – да не гово­рим. И знаете ли защо мисля, че точно това трябваше да се случи? Защото бе въпрос на време да се разправят с него. И то по най-лошия начин. А сега равносметката на падналите през годините е две натирени с гръм и трясък правителства – на Луканов и на Жан Виденов. Слава богу, Филип Димитров спес­ти този срам на хората от Орлов мост.

Из книгата „ДНК на прехода“ от Пламен Даракчиев, изд.Black-Flamingo

Пламен Даракчиев е журналист по образование и професия. Афиширал се като противник на комунистическия режим, с многообройни участия и кореспонденции в така наречените вражески радиостанции „Свободна Европа” и други западни медии.

Секретар на Независимия профсъюз „Подкрепа”, а след 10 ноември избран за вицепрезидент на синдиката. Един от основателите на вестник „Демокрация“ – председател на Издателския съвет на вестника и негов заместник главен редактор.

Един от създателите на СДС и член на Националния координационен съвет. Народен

представител във ВНС, един от групата на 39-те, неподписали Конституцията.

Член на Протестния щаб по време на събитията през зимата на 1997 г.

Член на Гражданския съвет в Реформаторския блок и парламентарен секретар на

Министерството на отбраната.


[1] Оставете Бригадир Аспарухов, ген. Стоян Андреев и другите оди­озни фигури. Спомнете си, че официален съветник на д-р Желев бе миньорът синдакалист от Раднево Славчо Ранев с неизменния пис­толет на кръста. И, разбира се, Илийката Павлов. Така че не само Ге­орги Първанов има разстреляни съветници.

[2] Три месеца по-късно, на 1 октомври, вицепремиерът Никола Ва­силев подаде оставка като шеф на Тристранката и заедно с другия вицепремиер Николай Василев се обявиха срещу политика­та на пра­ви­телството.

[3] Иван Костов, Йордан Соколов, Светослав Лучников, Елка Конс­тан­тинова.