Добър вечер, дами и господа!

Брътвежи

Нещо не бе наред. Поне така ми подсказваше онова смътно подозрение, загнездено някъде в дъното на съзнанието, което периодично изплуваше на повърхността и всяваше смут в душата ми. Откъснал се за месец от шемета на промените, завладели целия доскорошен комунистически блок, аз май се бях отървал от първоначалната еуфория. Докато бях в Америка, кръглата маса бе напреднала едвам до споразумение по процедурите. Макар драматично да оредяваше откъм членове, БКП се поокопити, замести комунистическа със социалистическа в названието си и обяви курс към социалдемокрация. В следващите две заседания, последните, които отразявах, някогашният ми съученик Георги Пирински – вече в ролята на водещ като вицепремиер – с характерния си баритон и обвито в спокойствие многословие оставяше впечатлението, че целта му бе да протака, за да печели време за своята партия.

В телевизията промените също се влачеха, макар Валентин Стоянов, новият директор на Информация, да се бе зарекъл да въведе нов стил, особено след преживяното от него в румънската революция. Все пак двата екипа на По света и у нас бяха съставени. Емилия Димитрова и Райчо Райков станаха водещи на Екип 1, а двамата с Нери поехме Екип 2, като Сашо Диков представяше спортните новини.

При нас въведохме строги правила, които заимствахме от CNN и БиБиСи. Ритъмът на емисиите беше най-важен. Ограничихме до 15 секунди или 273 9 машинописни реда присъствието си в бланка – професионалния термин за откриването и закриването на емисията, както и за обявяването в кадър на видеото. Репортажите свихме до минута и половина, като кадрите трябваше да се редуват на всеки 5 секунди. В тях търсехме поне две различни гледни точки, за да бъдат обективни. Езикът бе следващият ни приоритет. Изхвърлихме прилагателните и подчинените изречения.

Пробната ни емисия бе богата с картина, звучеше кристално и внушаваше доверие, което всъщност бе целта ни. По света и у нас стана най-гледаното предаване на БТ и донесе промяна в облика ѝ в крак с историческата трансформация на страната. Скочихме в дълбокото. Не подозирахме какви изпитания ни очакват.

Дежурствата ни бяха от понеделник до неделя. Двата екипа се редувахме, като дните, когато водехме, започваха в девет и завършваха след двадесет и един и тридесет. Радвахме се на невиждана дотогава свобода. Определяхме сами челната новина, реда на емисиите и тяхното съдържание. Приключвахме в 20.30, защото за нас точността бе уважение към зрителите.

Дотогава се познавахме бегло с Нери, четири години по-млада от мен и бликаща от енергия и идеи, с които стопи мигновено дистанцията помежду ни. Живееше в Пловдив и бе омъжена за известния местен журналист Евгени Тодоров. Прибираше се у дома, когато успяваше, а инак преспиваше у приятели. Тя разгърна огромния си организационен потенциал, впрегна многобройните си познанства и доведе като стажанти млади репортери, които създаваха съвременна журналистика по правилата, въведени от нас.

В понеделник, 2 април, влязохме както обикновено в студиото десет минути преди началото на емисията. Хрумна ми следният съветски виц: Говорителят на съветската телевизия открива основната новинарска програма Время с обичайното „Здравейте другари“. И съобщава с тържествен глас: „Седемдесетгодишният експеримент със социализма приключи. Дами и господа, добър вечер!“.

Предложих на Нери да се обърнем към зрителите така: Дами и господа, добър вечер! Тя се съгласи с усмивка, кълбото се завъртя и цъфнах на екрана с поздрава.

След предаването се прибрахме в стаята, където телефонът не спираше да звъни. Вдигнах и чух ругатни на разярена жена, която крещеше, че не се чувства като дама. Последваха нови обаждания в същия стил. Нямаше съмнения за политическата принадлежност на тези гражданки. Беше ни забавно, докато не започнаха да идват на групи от по петдесетина жени пред телевизията, да ни дебнат, когато идвахме на работа, и да ни хулят. Най-обидното в тяхната класация беше да ни наричат турци очевидно заради етническия произход на Нери и заради фамилното ми име. Незнайно откъде 274 се бяха снабдили с турски лири на монети и ни замеряха с тях. Стъписа ни онова, което по-късно щеше да се определи като език на омразата. Ненавиждаха ни, защото разпространявахме истината на прост, разбираем език без нотка злоба.

Поздравът към зрителите остана и се превърна в емблема на Екип 2, а лирите, изглежда, свършиха, но не и демонстрациите срещу нас. Страстите се разпалиха и вечерите към осем часа заприиждаха наши симпатизанти, за да ни подкрепят. Те бяха значително повече от ненавистниците.

Създаде се напрежение около нас и Писарев ни повика с Нери в кабинета си. Там заварихме ченгето от току-що разпуснатото Шесто управление на ДС, което ме разпитваше за интервюто пред лондонския Independent. Той побърза да излезе, а генералният директор ни съобщи, че това е новият началник на Личен състав. Две години по-късно щях да узная каква бе задачата му. Подозрението пак се промъкна в съзнанието ми. Писарев поиска да смекчим тона, за да се разкарат демонстрантите пред телевизията. Изнесохме му кратка лекция що е то обективна журналистика, той търпеливо ни изслуша и поясни: Това е заповед. Поисках да я издаде в писмен вид и той моментално ни отпрати.

Програмният директор Кеворкян ни заобработва поотделно. Извика Нери, която се върна разстроена от разговора, а на другия ден – мен. В кабинета му на 11-ия етаж седеше Александър Лилов. За пръв път заставах лице в лице с него. Беше подпрял глава с гладко сресана, ниско подстригана коса върху дясната си длан.

Заговори, без да ме поглежда. Наблегна на необходимостта да се запази стабилността в страната, изправена според него пред огромни трудности от политически и стопански характер. Той виждаше задачата ни в това да успокояваме хората, а не да ги настройваме един срещу друг. Неговата партия постоянно искаше национално съгласие, което може би значеше всички да са съгласни с нея. Говореше тихо и спокойно с необичайно меко л за родния му крайдунавски северозапад и с равен тон, който не предполагаше възражения. Кеворкян само кимаше.

От тази среща не личеше комунистите да се бяха отказали от ръководната си роля. Растящата ни популярност беше естествената ни защита срещу посегателствата върху нашата вече тримесечна свобода. В 20 часа пред телевизорите си съветска марка Рубин, тежък 25 кг и купен след дълго чакане, се строяваха дори и онези от агитките срещу ни. Не отстъпихме от принципите си. Но натискът продължаваше и ни отнемаше време, енергия и нерви, тъй необходими в напрегнатата ни работа.

Русенско варено, консервата, която все още се намираше по празните рафтове на магазините, притоплена и с някой картоф към нея, беше истинско угощение у дома, а натрапчивият ѝ вкус щеше да ме преследва до живот. Хладилникът Мраз харчеше електричество само за все същата кофичка кисело мляко, набавена от тъща ми след редовния ѝ стоически наряд по опашките. Мама и тате, закалени в тежката оскъдица на ранния комунизъм, не оставаха по-назад в усилията да поддържаме жизнен стандарт с едно деление над глада. Като горчив стимул за ретроспекциите им от онова време пак се появиха купоните за насъщни продукти.

България беше фалирала. Луканов обяви мораториум върху изплащането на дълга, след като в Москва му бяха отказали нов заем. Страната ни, която не беше стигала до това състояние дори след двете световни войни, се превърна във финансов парий и заедно с нея вкупом всички ние.

Москва сви доставките на петрол за Източна Европа със 7 милиона тона и горивото пак изчезна. Съветският съюз също бе пред фалит. Гладни бунтове избухваха там спонтанно и единствено спешни доставки на храни, лекарства, цигари и заеми от свободния свят му помагаха да избегне пълния срив на държавата. Кризата бушуваше също в Полша, Унгария, Чехословакия и Румъния. Социалното напрежение се превръщаше в заплаха за сигурността на Европа, както и за напредъка на демократичните промени. Стотици хиляди източноевропейци се отправиха на Запад, за да търсят прехрана, и предизвикаха антиемигрантски настроения и протести там.

Нашият новинарски екип отразяваше тази драма в цялата ѝ острота. Стремяхме се да покажем на хората как не са сами в несгодите си и да им помагаме да се справят с разрухата на комунизма. CNN стартира новата си програма World Report с триминутни материали, които готвеха на английски местни репортери, а продуцентите в Атланта, които ни търсеха всяка седмица, ги излъчваха без намеса. Поех и тази задача, за да види и чуе светът как живеем и оцеляваме. Показвах опашките, празните магазини, пустите бензиностанции с преметнатите над колонките маркучи. Видеото заимствах от По света и у нас в наивно-романтичния ни замисъл с Нери да присъединим нашите зрители към световната аудитория. Романтиката ни повехна, когато осъзнахме, че малцина у нас гледат CNN, защото сателитните антени тепърва навлизаха, а кабелни доставчици все още нямаше. С проблемите си обаче България влезе в международния видеообмен. Свободният свят не закъсня с помощта за своите бъдещи партньори. Условието за нея – свободни и честни избори, като че ли бе напът да се изпълни у нас.

Из „Добър вечер, дами и господа! Бягството на България към свободния свят”, изд. Сиела, 2020