Балканджи Йово срещу Либералния Торбалан

Разни новини

Един ден просто включваш новините и виждаш хиляди майки, които протестират пред Народотно събрание и в цялата страна. Чуваш: “Няма да отнемете моето дете, детето ми не е “индивид”, а дете”! Аз не съм инкубатор, аз съм майка! И моето дете – няма да го дам!”, това се вика през мегафон на площада и се посреща с бурни овации. Чудиш се  – кой, какво, защо, какво става, какво има тук? Кой е Торбалан? Обясняват ти: Торбалан е някакъв документ, Национална стратегия за развитие на детето. Отваряш тази стратегия и четеш. Четеш първи път, четеш втори път. Нищо не мога да видя – някакви далечни фрази, които предполагат участието на държавата във възпитанието на децата, които са превратно тълкувани. В реалността обаче става друго: комбинация от здрав фейк нюз, масов подем във форумите и едно мултиплицирано от социалните мрежи квачене, при което от многото квачене човек не може да разбера къде всъщност е все пак проблемът. Каква Швеция, каква Норвегия? Някой наистина ли си представя, че някакви институции в България могат да ти отнемат детето, при положение, че те не могат да се грижат за самите себе си и максимумът на контролните възможности е т.нар. “детска педагогическа стая”. Тази държава доказано не може да се справи с възрастните си граждани, какво остава да взема деца за един шамар и да ги отглежда вместо родителите им. Това е напълно невъзможно, никой човек със здрав разум не може въобще да си представи нещо подобно. Нито го пише в документа, нито някой е способен да го направи. Тези жени на площада се държат като Балканджи Йово, който е разпънат от неведоми либерални сили и си дава глава, ръце, крака, само и само да запази децата си от кражба. Либералният Торбалан директно командирован от Швеция и Норвегия, за да ни краде децата, сугестиран от фалшивите новини. Някой забравя, че за да имаш либерален Торбалан трябва да имаш икономика и социален ред, какъвто тук няма да има след 50 години. В цялата работа има нещо страшно притеснително. И то е, че си спомням за протестите на майките на деца с увреждания и си спомням как майките, които в момента са по площадите, въобще не ги подкрепиха. Онези жени ходеха половин година пред институциите, мъкнаха със себе си проблемите си деца, цели шест месеца за някакви мижави пари не ги изслуша абсолютно никой и никой не ги подкрепи – нито властта, нито квачещото гражданско общество. Премиерът се правеше на луд, вицепремиерът се правеше на луд, единият искаше “да ми се махат от главата”, другият ги наричаше “кресливи жени с уж болни деца”. Това беше най-грозният и брутален скандал в новата ни история – жените в най-голяма нужда просеха някакви екзистенциални минимуми, за да си носят кръста, който нито са искали, нито заслужили, но въпреки всичко са проявили силата да се борят цял живот с трудността да отглеждаш деца с тежки проблеми. Защо сегашните квакащи майки, които сипят брътвежи за християнските ценности не проявиха християнската ценност да подкрепят онези, които наистина имаха нужда от помощ в отчаяния си марш? Някой ще каже: не сме длъжни. Аз пък мисля, че бяхте. И ще кажа защо: защото щом имате огромното въображение да видите в този документ либералния фантом, не вярвам да сте нямали минималното въображение да си представите какво им е на майките, които тикат децата си в инвалидни колички по жълтите павета. За едното се иска истинска възможност за пренатегната фантазия, за другото елементарна човечност.  

Автор: Райко Байчев