Андрей Тарковски – „Уловеното време“

Брътвежи

Втора глава

Из ИЗКУСТВОТО Е ТЪГА ПО ИДЕАЛА

Веднага трябва да спомена един проблем, свързан със спецификата на киноизкуството. Защо съществува изкуството? На кого му трябва? И въобще то трябва ли някому? Тези въпроси си задава не само поетът, но и този, който възприема изкуството, или както казват днес, го „потребява“, като разкриват взаимодействия­та, в които, за съжаление, изкуството встъпи с аудито­рията през ХХ век.

Мнозина си задават този въпрос и всеки, свързан с изкуството, има свой собствен отговор. Както казваше Блок, „поетът създава хармония от хаоса…“. Пушкин дарява поета със способности на пророк… Всеки ху­дожник има собствени закони, които въобще не са за­дължителни за някой друг.

Във всеки случай много ясно е, че целта на всяко изкуство, ако то не е предназначено за „потребителя“, ако не е стока за продан, е да обясни на себе си и на тези около него защо е жив човекът, какъв е смисълът на неговото съществуване. Дори не да обясни, а само да зададе този въпрос.

Като започвам с тези най-общи мисли, струва си да кажа, че категоричната функционалност на изкуството е в идеята за познанието, в която формата за въздействие се изразява като потресение, като ка­тарзис.

От мига, в който Ева изяла ябълката от дървото на познанието, човечеството е било обречено на безкраен стремеж към истината.

Първото нещо, което разбрали Адам и Ева, е, че са голи. И се засрамили. А се засрамили, защото са раз­брали, и техният път започва с радостта да се опознаят един друг. И това е било онова начало, което няма край. Можем да разберем драмата на душата, току-що излязла от състоянието на благодушно незнание и хвърлена в земните пространства – враждебни и необясними.

„С пот на лицето си ще ядеш хляба си…“

И излиза, че човекът – този „венец на природата“ – се е появил на Земята, за да познае защо се е появил. Или е бил изпратен. А през човека Създателят познава себе си. Прието е този път да се нарича еволюция, път, съпроводен от мъчителния процес за човека, който познава себе си.

В известен смисъл индивидът всеки път наново опознава и същността на живота, и себе си, и целите си. Разбира се, човек използва цялата сума на натру­паното от човечеството знание, но все пак опитът от етичното, нравственото самопознание е единствената цел на живота на всеки и всеки наново субективно я преживява. Човек отново и отново се съпоставя със света, като изпитва мъчителна жажда за знания и за съвпадане с недостижимия за него идеал, който той схваща като интуитивно усещано начало. Вечният из­вор на неудовлетворението и на страданията на човека е в невъзможността на това съвпадане, в недостатъч­ността на неговото собствено „Аз“.

Така че изкуството, както и науката са начини да се усвои светът, средство за опознаването му по пътя на човека към т.нар. абсолютна истина.

Но тук приключва сходството между тези две фор­ми на реализиране на творящия човешки дух, в което, смея да го твърдя, творчеството не е откритие, а съ­зидание.

Сега е много по-важно да подчертаем по-нататъш­ното разделяне, принципната разлика между тези две форми на познание: научното и естетическото.

С изкуството човек си присвоява действителността като субективно преживяване. В науката знанието на човека за света върви по стъпалата на безкрайна стъл­ба, като постоянно сменя все нови и нови знания за него – често това са открития, които в името на отдел­ни обективни истини се отхвърлят едно друго. Докато художественото откритие възниква всеки път като нов и уникален образ на света, като йероглиф на абсолют­ната истина. То е откровение, мигновено и страстно желание за интуитивно познание на всички законо­мерности на света, на неговата красота и безобразие, на неговата човечност и жестокост, на неговата без­крайност и ограниченост. Творецът ги изразява, като създава художествен образ, с него по особен начин улавя абсолюта. С образа се запазва усещането за без­крайното: то е изразено посредством ограничаването, духовното през материалното, безкрайното се постига чрез рамките на осъзнаваното.

Може да се каже, че изкуството въобще е символ, тъй като е свързано с онази абсолютна духовна исти­на, която за нас е скрита в позитивистката прагматична практика.

Ако, за да се включи в една или друга научна сис­тема, човек трябва да призове логичното си мислене, трябва да реализира процеса на разбиране и като осно­ва за този процес да има определено образование, из­куството засяга всички, като се надява, че ще направи впечатление, че ще го почувстват най-вече защото то предизвиква емоционален потрес, и ще бъде прието, ще покори човека не с някакви неоспорими доводи на разума, а с духовната енергия, която художникът е вложил в него. И вместо образователна основа в позитивисткия смисъл то изисква известно духовно напрежение.

Изкуството възниква и се утвърждава там, където съществува вечната и неутолима тъга по духовността, по идеала, която сбира хората с изкуството. Лъжовен е пътят, по който се е устремило съвременното изкуство, отказало се да търси смисъла на живота заради утвърждаването на ценната за себе си личност. Т.нар. творчество изглежда някакво странно занимание на подозрителни личности, които легитимират самодоста­тъчната стойност на нечия персонифицирана постъп­ка. Просто като проява на свободна воля. Но творчест­вото не е, за да се докаже една личност, то служи на друга, обща и висша идея. Художникът винаги е слуга, който опитва да плати за дарованието, дадено му като чудо! Но съвременният човек не иска никакви жертви, макар че жертвата само изразява истинския смисъл. А ние постепенно го забравяме, като закономерно губим и усещането за предназначението си като човеци.

Когато говоря за стремежа към прекрасното, че иде­алното е целта, към която се стреми изкуството, и че то израства върху мечтата за него, аз въобще не твърдя, че то трябва да страни от земната „нечистотия“. На­против! Художественият образ винаги е алегория, т.е. замяна на едно с друго. На по-голямото с по-малко. Като разказва за живото, художникът оперира с мърт­вото, когато говори за безкрайното, предлага крайно­то. Замяна! Не може да се материализира безкрайното, може да се създаде илюзия за него, ОБРАЗ!

Ужасното винаги се съдържа в прекрасното, както и прекрасното в ужасното. Животът е замесен с ма­ята на това, стигащо до абсурд, противоречие, което се проявява в изкуството само в хармонично и драма­тично единство. Образът позволява да се усети това единство, където всичко е заедно и се прелива едно в друго. Можем да говорим за идеята на образа, да опис­ваме с думи същността му. Но описанието никога няма да е равностойно. Образът може да се създаде и да се усети. Да се приеме или да се отхвърли. Но не и да бъде разбран като менталния смисъл на това действие. Не може да се изрази с думи идеята за безкрайното. Но изкуството предлага тази възможност, то прави без­крайното осезаемо. Абсолютното може да се разбере само с вяра и с творчество.

~

Андрей Тарковски е едно от най-големите имена не само в руското, но и в световното кино. „Уловеното време“ е неговата изповед – разказ за живота му в изкуството, за „Иваново Детство“, „Андрей Рубльов“, „Соларис“, „Сталкер“, „Носталгия“, „Жертвоприношение“, превърнали се отдавна в неделима част от световната култура.

Това е и разказ за сложните му отношения с властта, за трудната съдбата на неговите филми, за ограниченията и препятствията, които е трябвало да преодолява през годините. Читателят добива представа за развитието на възгледите на Тарковски за киното и на изкуството въобще, за аспектите на творческия процес: работата със сценария, с актьорите, с композитора и оператора… Тарковски отделя особено внимание на изразните средства на киното: изображението, монтажа и най-важното за него – екранното време, времето, уловено от камерата, зафиксирано върху филмовата лента, в чието протичане на екрана се реализира животът на героите и на произведението. „Уловеното време“ е третото издание на този текст на големия режисьор след немското „Die Versiegelte Zeit“ и английското „Sculpting in the Time“. Почитателите на Тарковски в родината му все още очакват публикуването на неговата книга.